Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Така изглежда максималната сигурност в страната.

До портала имаше квадратна сграда с двуметрови бетонни стени, климатична инсталация и кабелна телевизия, удобни столове, хладилник, шкаф с кухненски съдове и микровълнова фурна за удобство на охраната. Десетки монитори следяха вътрешността на затвора, а една видеокамера запечатваше всеки, пристъпил прага на Гроба. Прозорците бяха затъмнени. Пазачите на входа даваха смени по шест часа.

В стената се отвори едно чекмедже и се плъзна към посетителите. Пазачът, мътен силует зад тъмното стъкло, произнесе с глас, усилен от високоговорител:

— Установете самоличността си, ако обичате.

Файърстоун и Вейл пуснаха картите си за самоличност в чекмеджето.

— Господин Вейл, бихте ли излезли от колата за момент? — чу се от високоговорителя.

— Господи, за какво? — изпъшка Вейл.

— Видеоидентификация — каза Файърстоун. — Камерата изпраща сигнал в главната сграда, а там ще направят компютърно сканиране с вашата снимка.

— И откъде, по дяволите, са взели снимката ми? — промърмори Вейл, докато се измъкваше от колата.

— От шофьорската ви книжка от „Моторс Вихийкълс“, Илинойс.

— Господи, Големия брат бди над всички ни — изсумтя Вейл.

— Просто служебни архиви, господин Вейл.

Вейл се обърна към камерата, монтирана над входа, втренчи се в нея и се захили.

— Моля ви да останете сериозен, сър — произнесе високоговорителят.

Входът представляваше тунел от желязо и бодлива тел, със стоманени врати, управлявани от фотоклетки на всеки петдесет метра. Когато колата преминаваше една врата, тя се затваряше зад нея и чак тогава се отваряше следващата. Всяко превозно средство, влизащо в затвора, трябваше да мине през три такива врати.

Никой не бе успял да се измъкне от затвора до този момент, макар че двама южноамерикански наркобарони, излежаващи доживотни присъди, веднъж се бяха опитали да избягат от каменоломната. Охраната безучастно ги бе наблюдавала как бягат през пустинята. Когато накрая бяха припаднали от жегата и от жажда, един хеликоптер бе зависнал ниско над тях и бе пуснал винта на пълни обороти — и за десет минути ураганният вихър бе разкъсал дрехите им. Двамата бяха върнати голи и ожулени до кръв от пясъка. Наказанието им беше: никаква поща, никакви посещения, никакъв контакт с външния свят в продължение на шест месеца, килиите им бяха постоянно осветени деветдесет дни — двадесет и четири часа на ден.

— Тук управлява морската пехота — каза Файърстоун.

— Службата им трае една година. Получават възнаграждение като при война.

— Пързаляте ме.

— Няма майтап.

— Какво дирим тук, за Бога? — попита Вейл.

— Ще се запознаете с другата страна на монетата — отговори Файърстоун. — Джордан е от ръководството на Светилището, много близък до Енгстрьом. В началото ще ви се налага да дърпате с ченгел думите от устата му, но ако продължите да говорите и ако той си помисли, че над Генерала е надвиснала някаква заплаха, може да си поразвърже езика. Така или иначе, ще се съгласи да поприказвате, та поне да откачи един-два часа от каменоломната. Няма да издаде нищо. Каквото и да ви каже, ние вече го знаем.

— Защо тогава не ми го казахте и не ни спестихте тази ужасна разходка?

— Заповед на началството. — Файърстоун замълча за момент, след което добави: — С оглед целите на посещението ви можете да кажете, че сте от кабинета на генералния прокурор. Просто кажете, че сте от службата на генералния прокурор. Няма нужда да го усуквате.

— Е, все ще се оправя — отвърна Вейл, докато напредваха през тунела от бодлива тел под напрежение, огледа се и добави: — Това място няма да върне на данъкоплатеца дори и един цент от парите му.

— В действителност това е самоиздържащо се учреждение. Пълна самоиздръжка. Тук има две хиляди и петстотин отявлени престъпници — минималната присъда тук е пет години. Отглеждат си сами зеленчуците, също и някои плодове. Предсрочно освобождаване оттук няма. Всеки, попаднал в Гроба, си излежава присъдата до последната секунда.

— Какъв е процентът на самоубийствата?

— Никога не съм се интересувал.

Стигнаха вътрешния двор и ги въведоха в една малка чакалня. Присъствието на морската пехота личеше навсякъде. Залите и стаите бяха безукорно чисти, металните повърхности блестяха, бюрата и масите бяха излъскани като огледала. Двете хиляди и петстотин затворници бяха херметично опаковани в блокове с климатични инсталации, по един в килия. През уикендите имаха право на двучасова разходка в двора. Никаква телевизия, никакво радио, никакви зали за културизъм. Можеха да си поръчват книги и списания от предварително подготвени списъци всяка сутрин — носеха им ги вечерта. Имаха по два часа на разположение да четат, да пишат писма или просто да зяпат тавана.