Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Мислите, че сте по-добри от другите ли?

— Огледайте се. Всички, които са тук, излежават най-жестоките присъди, които могат да съществуват. Всеки от Движението свършва във федерален затвор с много тежка присъда.

— Вие не сте плащали данъци седем години и сте нападнали федерален служител, Гари.

— Точно така. И получих за това пет години. Дължах им дванайсет хиляди долара и ми друснаха пет години. И глоба от десет хиляди долара, която не мога дори и да се надявам, че ще платя някога. Взеха ми фермата, добитъка, къщата. В замяна получих това. — Той посочи стаята с широк жест. — Знаете ли колко души се побъркват тук? Има цяло крило, където ги държат в усмирителни ризи. Стъпите ли тук, обръсват ви главата и ви отнемат всички лични принадлежности. Не можете да задържите дори и снимката на семейството си. Няма с кого да разговаряте. Сам сте през цялото време. Понякога бих дал какво ли не, само и само да мога да зърна някоя хлебарка да притича по пода. Ако направиш нещо и ги ядосаш, друсват ти десет дни карцер. Десет дни с включено осветление, двайсет и четири часа в денонощието. Искат да те превърнат в безсловесно животно. Да прекършат духа ти, да ти отнемат самоличността. И когато си тръгваш оттук, ти си никой, но мразиш всичко на света. Ако, разбира се, не си имал нещастието да откачиш.

— Значи да разбирам, че когато след три години наказанието ви изтече, вие отново ще се захванете с делото си?

— Вече си научих урока. Нека да кажем, че ако някога се измъкна, никога вече няма да допусна да ме върнат тук.

— Значи ще свършите с мозък, пръснат от някой снайперист. Има на какво да се надявате.

— Никой не се надява на нищо — изсумтя горчиво Джордан. — Говорим за оцеляване. Няма значение дали ще сме хиляда и петстотин или петнадесет хиляди, важното е, че ще продължим по същия начин. Нападай и изчезвай, също като призраци.

— Или „Фантоми“?

— Което ви харесва повече.

— Вие говорите за самоубийство.

— Което е сто пъти по-добре, отколкото да позволим на правителството да дойде и да ни вземе всичко и после да ни убие.

— Разкажете ми нещо повече за Генерала.

— Сигурен съм, че имате досие за него, по-дебело и от конски хуй.

— Бих искал да чуя вашето мнение.

Джордан размишлява минута-две, после каза:

— Най-добрият войник на света. Оная путка, Пенингтън, е сол-ташак на всички. Не е и помирисвал истинска война. Генералът беше най-добрият. Никой не обича войниците си като него. Понякога се заравяхме в шибаните джунгли по цели месеци и той нито веднъж не се разсмърдя. Ще ви кажа и още нещо: ако раняха някое от момчетата ни, никога не го изоставяхме. Носехме и чувалите с телата с нас, за да ги върнем в Щатите да получат християнско погребение. Шест души излизахме, шест се връщахме. Десет да излезем, десет се връщахме. Всеки път.

Той се изправи и затропа из стаята, без да спира да говори.

— Вършехме най-мръсната работа. Вършехме го с молитвите на Генерала в ушите си. Отмъщението е мое, казва Господ. И никой не можеше да го прави по-добре от нас. По дяволите, веднъж Оз пръсна черепа на едно жълтооко генералско изчадие от две хиляди метра. Представяте ли си?

— Кой е Оз?

— Няма значение, отдавна го няма. Работата е там, че така и не получихме признание за това, което вършехме. Никакви медали, никакви награди пред строя. Едно „благодаря“ даже. Просто ни отнеха самоличността, точно както постъпват с нас тук. Но Генерала ни я върна. Всички ние, неговите войници, го обичаме.

— А вие сте един от неговите войници.

— Точно така.

— Той трябва да е безумен, за да обявява война на федералното правителство.

— Правата на хората се орязват с всеки изминат ден, човече! Незаконни претърсвания, обиски и задържания. Нахлувания в частни домове без разрешение от прокурора. Проследяване на оръжията ни. Кучета ти се зъбят отвсякъде. Клането в Мариън. Уейко. Руби Ридж. Данъци. Шибаняците от Службата по контрол върху приходите и данъците идват в къщата ти и изнасят всичко. Покъщнината, всичко, къщата ти, дори без да има съдебен процес.

— Започвате битка, която не можете да спечелите.

— Не можем да спечелим ли? Победата е в Библията, господин Вейл. И аз знам някои стихове. Чувал съм го да ги повтаря всеки Божи ден.

Джордан опря лакти на масата и се загледа право във Вейл. Гласът му зазвуча безизразно:

— И застанаха филистимци от едната страна на планината, и израилтяните от другата страна на планината, а между тях беше долината. И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя. На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня — Джордан се изправи и отново затропа из малката стая, гласът му се усили. — Давид бързо се затече срещу филистимеца. И бръкна Давид с ръка в торбичката, извади оттам един камък и хвърли с прашката, та удари филистимеца в челото… — Джордан спря и се усмихна, — … тъй че камъкът се заби в челото му; и той падна ничком на земята. — Джордан вдигна глава към тавана и заговори като проповедник. — Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца; удари филистимеца и го уби; а меч Давид нямаше в ръце. Тогава Давид се затече и, като стъпи върху филистимеца, взе та изтегли меча му из ножницата — Джордан се приведе напред, с лице само на няколко сантиметра от това на Вейл. Гласът му внезапно се бе успокоил, и той изрече почти шепнешком: — удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха на бяг.