Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— И дойде Второто пришествие, казва Йоан, и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. На този ден, когато дойде Армагедон, семейството ми ще е сред първите, които ще отлетят в Рая. А вие? Господ ще ви осъди и ще помете федитата като вас и ще ви изпрати всички на дъното на Пъкъла, където ви е мястото.

Джордан затропа на пазача.

В колата Файърстоун го попита за какво са разговаряли с Джордан.

— За смърт и данъци — отвърна Вейл. — Да изчезваме оттук по най-бързия начин.

От кулата на малкото летище край Койот Флатс пилотът оглеждаше черния път през бинокъла си. Погледна часовника си. Беше 11 часът и 55 минути.

— Трябва да идват вече — каза той на диспечера.

— Не мога да си представя да останат по-дълго, отколкото се налага.

— Не съм стъпвал там — каза пилотът и запали пура.

— Веднъж ходих — каза диспечерът. — Беше ме достатъчно.

— Изглежда достатъчно страшно и от въздуха — каза пилотът. — Нямам нужда да го виждам отблизо.

Терминалът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше тухлена сграда с едно помещение, автомат за бързи закуски, кафемашина, две дълги пейки и две стаи за отдих. Двуетажната кула беше оборудвана с радар и компютър и се ръководеше от диспечер по полетите, прикрепен към Управлението на затворите.

Кацането на самолет на дългата бетонна полоса се разрешаваше само веднъж месечно — докарваха близки на персонала. За всички останали случаи летището беше затворено. Автобус откарваше посетителите в Гроба. Летището беше оградено с триметрова ограда под напрежение. Охраняваха я морски пехотинци.

Нито ръководителят на полетите, нито пилотът забелязаха разсилния, застанал до вратата. Той надзърна в залата и проследи с поглед пилота да се приближава до разделената на секции карта на САЩ. Пилотът премери разстоянието от Койот Флатс до назначението си на североизток и промърмори:

— Хиляда и двеста мили.

После се върна при ръководителя на полетите и измъкна калкулатор от работната си чанта.

Разсилният потропа на вратата и попита:

— Имате ли нещо против да почистя?

— Давай — каза ръководителят на полетите и разсилният влезе.

— Какви ветрове ще ме брулят на североизток? — попита пилотът.

Ръководителят провери метеорологичните карти на компютъра и каза:

— Чист полет до Канада и на изток към крайбрежието. Десетина метра в секунда на десет хиляди метра.

Разсилният спокойно търкаше бърсалката си по пода — почти невидим служител, изпълняващ задълженията си.

— Значи около два часа и петнадесет минути — обади се пилотът, отново извади бинокъла си и се загледа към шосето. В далечината се вдигна пушилка.

— Идват.

— Довиждане — каза разсилният и излезе.

— Какъв им е крайният пункт на маршрута? — попита ръководителят, след като чистачът излезе.

— Форт Уейн, Индиана.

Разсилният паркира пикапа си в една безлюдна бензиностанция в предградията на Койот Флатс под продънения навес до две стари прогнили помпи. Свърза миникомпютъра и модема с клетъчния си телефон и зачака. В дванайсет и петнадесет видя големия самолет да излита над пустинята и набра един номер на компютъра. От другата страна веднага се обадиха.

— HOREB CQ. U?

— SIMON.

— WHICH?

— PHARISEES. CFLTS. 2–3–13.

— UR HOME.

— AMI TO 12:15. DEST FTWAYNE, IND. ETA 2:300CST.

— UNID PASSENGER?

— NO HIT.

— SELAH.

Мъжът седеше в малкия сгъваем стол и внимателно вмъкваше калем от един розов храст в стеблото на друг. Бе подготвил дупката за новия храст, като бе измерил точното количество пръст и тор преди да пресади розата майка. После направи един тънък срез в храста, отряза клонка от растението донор и подостри върха й. Внимателно я пъхна в среза в първия храст и обви мястото на присадката с лента. След като свърши, напръска присадения храст с вода и завърза към основата на стеблото табелка, на която бе напечатал датата и думите „Розата на Илейн“.

Въздухът в оранжерията беше топъл и влажен — идеалната среда за любимото му занимание. Студеният въздух отвън, който се удряше в топлото стъкло, създаваше вътре слаба мъгла, която се отлагаше върху цветовете и листата на розовите храсти. Въздухът беше топъл и влажен, храстите бяха посадени на точно премерени разстояния един от друг, така че да им се осигури свободно пространство за растеж. Водонепроницаеми колони свиреха Моцарт. Мъжът работеше. Потта се стичаше по лицето и брадичката му. След като приключи с присадката, той бавно сгъна стола си и стана.