Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Бе построил оранжерията със собствените си ръце, като първо бе начертал сложния план за височината и ширината, откъде да минава водата и колко големи да са стъклените панели. Жена му го бе научила на всичко за розите преди двадесет години и му бе помагала в планирането и изграждането на оранжерията, но не бе доживяла да види делото си завършено — ракът я бе покосил скоро след като той бе започнал строежа и тогава той изостави проекта. Дон и Илейн Удбайн бяха живели в тази къща, откакто се бяха оженили. Макар да нямаха деца, бракът им се бе съхранил. Когато Уорън Фъргюсън почина, Удбайн закупи магазина му за железария и стана един от най-добрите бизнесмени на Бад Рапидс. Местните жители бяха доволни, че той реши да не променя името на магазина — той продължаваше да се нарича Компания за продажба на железария и дървени изделия „Фъргюсън“. Илейн беше открита и жизнерадостна жена, красавица, привлечена от срамежливия, спокоен, оплешивяващ и безинтересен мъж, който не си падаше много по външни изяви на чувствата си. Някои от градските скептици бяха предсказали ранен неуспех на брака, но за тяхна изненада съпрузите се сближиха и заживяха в дълбока любов. Удбайн работеше и за правителството и често му се налагаше да пътува със собствения си самолет, докато през това време Илейн управляваше магазина. С течение на времето пътуванията му зачестиха. Двойката от време на време събираше съседите си на гости. Два сезона Удбайн тренираше футболния тим на Малката лига към Презвитерианската църква.

Удбайн почти до самия край отказваше да приеме факта, че жена му умира, и това самовнушение премина в дълбока депресия, когато тя преди две години се спомина. След половин година обаче Удбайн изведнъж се залови отново с техния проект — реши да го довърши като почит към паметта й. И след като го довърши намираше утеха и самота в любимото и на двама им занимание.

Удбайн вървеше покрай рафтовете с малка ваза, спираше да проверява всяка пъпка за аромата, цвета и размера й и от време на време отрязваше някоя и я слагаше във вазата. След като приключи, се върна в къщата. Подметките му хрущяха върху замръзналия сняг. Събу се преди да прекрачи прага и усети как нещо познато стегна гърлото му при влизането в простичката тристайна тухлена къщичка. Все очакваше да зърне Илейн да го чака и да му се усмихва. Също като оранжерията, къщата беше безукорно чиста и подредена. Два пъти седмично идваше службата по чистотата, освен това той чистеше и сам. От време на време си готвеше вечеря, но обикновено се хранеше в миниатюрното кафе на Дреснър, където храната беше почти същата на вкус, както и домашно приготвената в която и да е къща в това градче в центъра на Мичиган.

Удбайн отнесе калните си обувки в гаража, обу ги и изкара микробуса. Гробището беше само на няколко минути път. Той внимателно сложи вазичката с розите пред надгробния камък и остана минута-две прав, говорейки шепнешком на изгубената си любов.

— Липсваш ми, скъпа — каза той.

По пътя за селището, накъдето се бе запътил да хапне нещо, закаченият му за колана пейджър прекъсна тъжните му размишления. Той натисна бутона, прочете номера и изруга.

Зави и подкара към дома си. Компютърът му, който никога не изключваше, мигаше. Той прочете съобщението, което се състоеше само от две думи: „Свържи се“.

Пръстите му заработиха бързо по клавиатурата, докато отваряше програмата за връзка с модема, и той набра един номер. Заслуша се в жуженето на телефона, после в пронизителните писъци на свързващите се модеми. После се появи и съобщението.

— HOREB.

— SIMON.

— WHICH?

— SORCERER. 2–3–13.

— UR HOME. SF ON THE MOVE. AMOC1 WITH UNID PASSENGER. U AVAIL?

— WHERE?

— AMOC ETA FRTWAYNE, IND, 2&3 0 PM CST.

Удбайн погледна часовника си. Беше 11 и 15. Въздъхна. Трябваше да бърза.

— CAN DO.

— GOOD LUCK.

— SELAH.

Докато набираше номера на магазина си, извика прогнозата на времето на компютъра.

— Компания „Фъргюсън“ — отговори веселият глас на Чарли Мур.

— Дон се обажда, Чарли.

— О, шефе, здравей, какво става?

— Имам работа. Ще отсъствам няколко дни. Някакви проблеми?

— Не, сър, двамата с Хейзъл ще се оправим.

— Добре. Кога ще се ожениш за това момиче?

— Веднага щом ми повишиш заплатата — изсмя се Чарли.

— Бедното дете ще си остане стара мома.

— Веднага ще й го предам.

— По-добре я целуни по бузата от мен. Ще се върна до края на седмицата.

— Спокойно пътуване.

— Благодаря.

От Мичиган до границата с Охайо времето беше ясно и студено. От запад се надигаше буреносен фронт, но не чак толкова опасен, че да го разтревожи. Той взе един бърз душ и облече сив делови костюм с тъмна вратовръзка. Отиде в гаража и издърпа встрани една тежка работна маса от задната стена. Пъхна ръка под ризата си и измъкна една сребърна верижка с два ключа. Бяха ключове за депозитни сейфове: с единия се активираше ключалката, вторият я отключваше. Той отключи една вратичка в стената и я плъзна встрани. Видя се стоманен сейф. Той набра кода и завъртя тежката врата.