Уилям Дийл - Владетелят на Ада

В сейфа имаше два алуминиеви куфара и две големи отделения за съхраняване на ценности. Той издърпа единия от алуминиевите куфари и го отвори. В отделенията си от стиропор лежаха частите на петдесеткалиброва автоматична карабина с телескопичен прицел и пълнител с двадесет патрона и на една петдесеткалиброва пушка „Игъл“ с два пълнителя с по 16 патрона. В джоба на куфара имаше шест кутии петдесеткалиброви патрони с куршуми със стоманени ризи. Триста броя. Той измъкваше поред всичко от куфара и внимателно го оглеждаше: приклад, дуло, заглушител, телескопичен прицел, алуминиев триножник. Доволен от състоянието на частите, той ги върна по местата им.

След това отвори един от сейфовете. Той беше натъпкан догоре с подредени банкноти по десет, двадесет и петдесет долара. Отброи хиляда долара в различни банкноти, прибра ги в куфара и натисна бутона на една малка черна кутия. После затвори сейфа, завъртя циферблатите на ключалката, плъзна вратата обратно и я заключи. Къщата беше опасана навсякъде с експлозив С-4, а в стените бяха вградени няколко туби бензин. Бомбата можеше да се дезактивира само чрез дистанционен контролер, който блокираше бомбения ключ, закрепен към бравата на вратата на сейфа. Ако сейфът бъдеше отворен или взривен, или пък вътрешната врата на гаража бъдеше отворена, цялата къща мигновено хвръкваше във въздуха; последвалият пожар щеше да унищожи всичко оцеляло при експлозията. Той върна масата на мястото й и отнесе алуминиевия куфар в къщата.

В килера държеше малка пътна чанта с няколко ризи, чорапи, бельо и тоалетни принадлежности. Бързо провери дали всички прозорци и врати са затворени, макар в Бад Рапидс да не бе имало кражби от години, и настрои алармената инсталация. Взе куфара и пътната чанта, върна се в гаража и ги сложи на задната седалка на автомобила. После се качи и потегли към собствената си писта — десетакров парцел на три мили от къщата.

Самолетът беше „Бийчкрафт Барон“ Д-55 с два турбовитлови двигателя с мощност 375 конски сили. Вдигаше 300 мили в час и радиусът му на действие бе хиляда мили. Херметизираната кабина осигуряваше максимална височина десет километра. Държеше го в един бивш обор в края на участъка. Пистата се простираше от вратата на шестстотин метра право напред до другия край на полето — предостатъчно за самолета му, който винаги беше зареден и готов за полет. Той сложи куфара с оръжията и пътната чанта зад седалката, запали и изкара самолета. После слезе, вкара колата в хангара, затвори и заключи вратите. След пет минути вече беше във въздуха.

Погледна часовника си. 12 и 27.

Набра една програма от атласа на Съединените щати на бордовия компютър и маркира курса — от Бад Рапидс, Мичиган, до Форт Уейн, Индиана. 206 мили. Времето беше ясно почти до крайния пункт.

От няколко месеца следяха Сам Файърстоун, като се надяваха да ги отведе до Уолър. До този момент не бяха имали успех. Но след като за всеки полет в търсене на предателя му плащаха по десет хиляди долара, Удбайн с радост се отзоваваше на повикванията. А ако извадеше късмет и свършеше работата, възнаграждението му щеше да скочи на петдесет хиляди, което беше направо чудесно.

Той се отпусна в седалката и включи компактдисковия плейър. „Моят кораб“ на Сара Вон изпълни кабината.

Какъв прекрасен ден за полет!

Самолетът кацна с рев и Удбайн отвори куфарчето си, извади една цифрова камера, която се побираше в шепата му, пристъпи през вратата и закрепи камерата на касата, за да не мърда. Движеше се небрежно. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човечец в току-що изгладен сив костюм. Боингът спря, наземният персонал дотъркаля една стълба до корпуса и миг по-късно вратата на само-лета със съскане се отвори.

Видеокамерата имаше превключвател, който позволяваше на Удбайн да снима видео или да прави снимки. Той премести превключвателя в позиция „видео“ и зачака. Висок чернокож мъж слезе по стълбата и се огледа. Това трябваше да е Нилсен. Зад него пристъпи по-нисък мъж в синьо сако. Силвърман. Беше го виждал и преди, винаги през обектива на камера или през бинокъл. След няколко секунди се появи и Файърстоун със спътника си и Удбайн ги записа, докато слизаха по стълбата. Последва ги капитанът на самолета.

Вейл и Файърстоун разговаряха. От време на време Файърстоун сочеше към един едномоторен „Чероки“.

„Кой ли е онзи до него? — чудеше се Удбайн. — Не изглежда важна клечка, поне по начина, по който се носи.“