Кен Фолет - Иглата

Беше чудесна сватба. Люси беше в бяло, естествено, а петте й сестри бяха шаферки с кайсиеви на цвят рокли. Дейвид носеше парадната униформа на летец от кралските ВВС, нова-новеничка, защото я обличаше за първи път. Пяха псалм 23, „Господ е моят пастир“, по мелодията на популярен шлагер.

Бащата на Люси изглеждаше много горд, както би изглеждал всеки в деня, когато най-голямата и най-хубавата му дъщеря се омъжва за чудесно момче в униформа. Той беше фермер, но много отдавна не бе сядал на трактор; даваше под аренда обработваемата си земя, а останалата част използваше да отглежда състезателни коне, макар че тая зима, разбира се, пасището му щеше да бъде разорано и засадено с картофи. Въпреки че всъщност беше по-скоро благородник, отколкото фермер, той имаше кожата на човек, работещ на открито, здравия гръден кош и големите, яки ръце на земеделец. Повечето мъже от тая страна на църквата приличаха на него — мъже с гърди като мехове и обрулени от вятъра червендалести лица; онези, които не бяха сложили фракове, предпочитаха костюмите от туид и здравите обуща.

Шаферките приличаха на баща си — това бяха момичета, израсли на село. Но булката беше като майка си. Косата й беше тъмночервена, много тъмно при това, дълга, гъста, лъскава и пищна, широко раздалечените кехлибарени очи озаряваха нежно овално лице и когато ясният й, прям поглед прониза викария, преди да произнесе онова „да“, свещеникът изумено си помисли: „За Бога, тя наистина мисли така“, а това беше доста странно поведение от страна на църковен служител в средата на брачна церемония.

Фамилията от другата страна също си имаше свой облик. Бащата на Дейвид беше адвокат; зад постоянно свъсеното лице — една чисто професионална превземка — се криеше слънчев характер. (Той беше стигни до майор в последната война и считаше целия тоя шум около кралските ВВС и въздушните боеве за временен каприз, мода, която скоро ще мине.) Но никой не приличаше на него, дори и синът му, който, изправен сега пред олтара, се вричаше да обича жена си до самата си смърт, а тя, Боже опази, можеше да дойде много скоро. Не, всички приличаха на майката на Дейвид, която седеше до съпруга си; тя имаше матова кожа, тъмна, почти черна коса и дълги, тънки крайници.

Дейвид стърчеше най-високо от всички. Миналата година бе поставил рекорд на висок скок в Кеймбридж Юнивърсити. Беше прекалено хубав за мъж — лицето му щеше да е даже женствено, ако не беше тъмната сянка на наболата гъста брада. Той се бръснеше по два пъти на ден. Имаше дълги мигли, изглеждаше интелигентен — и наистина беше, и чувствителен.

Всичко беше съвсем идилично: двама щастливи и хубави млади, деца на солидни, материално обезпечени семейства — самият гръбнак на Англия, се женеха в селската църква, а за по-хубаво време просто не можеше и да се мечтае.

Когато ги обявиха за мъж и жена, очите на майките си останаха сухи, а бащите се просълзиха, и двамата.

„Да се целува булката, е просто варварски обичай — помисли си Люси, докато още едни застаряващи, мокри от шампанското устни я мляснаха по бузата. — Сигурно идва от още по-варварските първобитни времена, когато всеки мъж в племето можел да… както и да е, време е да се цивилизоваме и да престанем с всичко това.“

Знаеше си, че тази част от сватбата няма да й хареса. Обичаше шампанско, но хич не си падаше по пилешки бутчета или буци черен хайвер върху квадратни хлебчета, да не говорим за речите и снимките, и сватбарските вицове… Е, можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше война, татко щеше да наеме „Албърт Хол“.

Досега девет души я бяха поздравили все с „Дано да нямате никакви проблеми в живота!“, а някакъв чичо с претенции (уви, празни!) за оригиналност, бе заявил: „И ти желая пълна къща с малки палавници!“ Люси беше стиснала безброй ръце и се бе престорила, че не чува подмятания от рода на: „Не бих имал нищо против да облека пижамата на Дейвид тая вечер.“ Дейвид бе произнесъл реч, в която благодари на родителите на Люси, че му дават дъщеря си, а баща й заяви буквално, че вместо да губи дъщеря, печели син. Всичко беше безнадеждно лигаво и глупаво, но човек ги правеше тия неща заради родителите.

Някакъв далечен чичо се зададе, полюлявайки се леко, откъм бара с напитките и Люси с мъка се сдържа да не потрепери. Последва представяне на съпруга.

— Дейвид, това е чичо Норман.

Чичо Норман раздруса кокалестата ръка на Дейвид.

— Е, момчето ми, кога почва службата?

— Утре, сър.

— Ами? А меден месец няма ли да има?