Кен Фолет - Иглата

Дейвид я чакаше в антрето.

— Изглеждате прекрасно, мисис Роуз — целуна я той.

Закараха ги обратно да си вземат довиждане с всички. Щяха да прекарат нощта в Лондон, в хотел „Кларидж“, после Дейвид щеше да продължи за военновъздушната база в Бигин Хил, а Люси — да се върне у дома. Тя щеше да живее при родителите си, а когато Дейвид си дойдеше в отпуска, щяха да имат на разположение отделна вила.

След още половин час ръкуване и целувки младоженците излязоха навън, при колата. Неколцина от братовчедите на Дейвид бяха действали по откритата му „Ем Джи“. По калниците висяха на върви консервени кутии и някакъв стар ботуш, стъпалата бяха посипани с конфети, а по цялата дължина с ярко червило бе надраскано „Младоженци“.

Те потеглиха, махайки усмихнато на гостите, които изпълниха улиците зад тях. Една миля по-надолу спряха и почистиха колата.

Здрачаваше се, когато тръгнаха отново. Фаровете на Дейвид бяха със специални маски — заради затъмнението, но въпреки това той караше много бързо.

— В жабката има бутилка шампанско — рече той. Люси дръпна капака и извади шампанското заедно с две чаши, завити внимателно в кърпа. Бутилката беше още студена. Тапата изгърмя силно и отлетя в нощта. Дейвид запали цигара, докато Люси наливаше виното.

— Ще закъснеем за вечеря — каза той.

— Много важно — подаде му чашата тя.

Всъщност Люси беше прекалено уморена, за да пие.

Приспа й се. Колата просто летеше със страшна скорост. Дейвид изпи повечето шампанско и започна да си подсвирква „Сейнт Луис Блус“.

Да се кара по време на затъмнение, беше странно и някак зловещо. Нямаше ги светлините, които преди войната никой не забелязваше — лампите на верандите или в прозорците на селските къщи, отблясъците по шпиловете на катедралите и фирмите на странноприемниците и най-вече далечното сияние, там някъде към хоризонта, на хилядите светлинки от близкия град. И пътни знаци нямаше — бяха ги махнали, за да се объркат немските парашутисти, които очакваха всеки момент. (Само преди няколко дни фермери от Средна Англия бяха намерили парашути, радиопредаватели и карти, но тъй като следи от стъпки наоколо нямаше, се стигна до заключението, че чужди войници не са стъпвали на английска земя и че цялата тая работа е само някакъв мижав опит на нацистите да всеят паника сред населението.) Както и да е, Дейвид познаваше пътя за Лондон.

Малката спортна кола гълташе с лекота баира. Люси се взираше с полузатворени очи в тъмнината пред тях. Спускането беше стръмно, с много завои. Люси чу далечното буботене на приближаващ се камион.

Гумите изсвириха — Дейвид вземаше твърде спортно завоите.

— Май караш доста бързо — рече Люси меко.

На един ляв завой задницата на колата занесе. Дейвид превключи на по-ниска скорост, не посмя да натисне спирачка, да не би да поднесе отново. Засенените фарове осветяваха едва-едва храстите от двете страни. Следваше рязък десен завой и Дейвид отново загуби контрол над колата. Завоят сякаш нямаше край. Малката кола се подхлъзна настрани и се завъртя на 180 градуса, тръгна със задницата напред, после продължи да се върти в същата посока.

— Дейвид! — изпищя Люси.

Неочаквано се показа луната и те видяха камиона. Пълзеше нагоре по баира като охлюв, а лунната светлина посребряваше гъстия дим, струящ през стеснения като зурла покрив. Люси успя да види лицето на шофьора, дори и платнената му шапка, и мустаците; зяпнал от изумление, той удари спирачки.

Колата летеше отново напред. Имаше място точно колкото да се разминат, ако Дейвид успееше да я овладее. Той завъртя кормилото и натисна газта. Беше грешка.

Колата се удари челно в камиона.

Чужденците си имат шпиони, Англия си има военно разузнаване. И като че ли този евфемизъм не е достатъчен, та се прибягва и до съкращението МИ. През 1940 година МИ беше част от военното министерство, растеше неудържимо, като див бурен — ясно защо, и разните му там отдели бяха известни само с номерата си: МИ-9 отговаряше за каналите за бягство от военнопленническите лагери в окупирана Европа до някоя неутрална страна; МИ-8 следеше вражеските радиопредавания и струваше колкото шест полка и повече; МИ-6 изпращаше агенти във Франция.

През есента на 1940 година професор Годлиман започна да работи за МИ-5. Той се появи във военното министерство на Уайтхол едно хладно септемврийско утро, след като цяла нощ бе гасил пожари в Ийст Енд — въздушните нападения бяха в разгара си, а той беше помощник-пожарникар.