Кен Фолет - Иглата

— Само едно денонощие.

— Но нали току-що свърши обучението — така поне ми казаха?

— Да, но аз и преди това можех да летя. Научих се в Кеймбридж. Пък и докато тая война продължава, никой не може да си позволи да държи пилоти на склад. Мисля, че утре вече ще съм във въздуха.

— Стига, Дейвид — промълви тихо Люси, но чичо Норман продължи да досажда.

— На какво ще летиш? — запита той с момчешки ентусиазъм.

— „Спитфайър“. Видях го вчера. Страхотно самолетче. — Дейвид говореше вече с пренебрежението на стар летец за самолетчета и щайги, за къркачка и нощни удари. — Има шест оръдия, вдига триста и петдесет възела и може да направи завой върху носна кърпичка.

— Браво, браво, момчета! Перете ги яката тия от Луфтвафе, а?

— Вчера свалихме шейсет от техните срещу единайсет наши — заяви Дейвид с такава гордост, сякаш сам ги бе поразил всичките. — Оня ден се опитаха да ударят в Йоркшир, знаете, и като я насметохме тая пасмина, та чак до Норвегия — побягнаха като псета с подвити опашки. Без да загубим нито една машина.

Чичо Норман сграбчи Дейвид за рамото с пиянски плам.

— Никога досега толкова много хора не са дължали тъй много на шепа храбреци. Чърчил го каза оня ден.

— Сигурно е имал предвид сметките в стола — усмихна се уж скромно Дейвид.

Люси не беше съгласна така да се обезличават пролятата кръв и разрушението.

— Трябва да тръгваме да се преоблечем, Дейвид — каза тя.

До дома на Люси отидоха в отделни коли. Докато й помагаше да свали сватбената рокля, майка й рече:

— Виж, миличка, не знам какво точно очакваш от брачната нощ, но трябва да ти кажа…

— О, мамо, вече сме 1940 година!

— Чудесно, миличка — поруменя леко майка й. — Но по-нататък ако искаш да поговорим за нещо…

Люси изведнъж осъзна, че тоя разговор коства на майка й голямо усилие, и съжали за острия си отговор.

— Благодаря ти — рече тя и докосна майчината ръка. — Ще си поговорим друг път.

— Тръгвам си тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. — Тя целуна дъщеря си по бузата и излезе.

Люси седна пред тоалетката по комбинезон и започна да се реши. Знаеше точно какво я очаква довечера. Прониза я лека тръпка на доволство — спомни си какво се бе случило.

Беше през юни, една година след като се бяха запознали на някакъв бал с маски. Вече се срещаха всяка седмица и Дейвид бе прекарал част от великденската ваканция при семейството на Люси. Родителите й го одобряваха — беше хубав, умен и възпитан, а и бе човек от тяхната черга, така да се каже. Татко й мислеше, че е май прекалено самоуверен, но според майка й земевладелците говорели така за студентите вече шестстотин години, а тя самата била убедена, че Дейвид ще бъде добър с жена си, което в крайна сметка било най-важното. Така през юни Люси отиде да прекара една събота и неделя в дома на Дейвид.

Квадратната къща, построена по времето на кралица Виктория, беше копие на селско имение от XVIII век, имаше девет спални и тераса с чудесен изглед. Люси бе поразена най-много от факта, че хората, засадили градината, са знаели, че когато тя разцъфти в пълната си красота, те отдавна ще бъдат мъртви. Всичко беше много непринудено и следобед двамата млади пиха бира на терасата, под топлите лъчи на залязващото слънце. Тогава Дейвид й каза, че е приет в школата на кралските ВВС заедно с още четирима приятели от университетския любителски клуб. Искаше да стане летец-изтребител.

— Мога да летя съвсем добре — рече той, — а на тях ще им трябват хора, избухне ли веднъж тая война. Казват, че този път всичко ще се реши във въздуха.

— Не се ли страхуваш? — попита тихо тя.

— Ни най-малко — отвърна той. После я погледна и добави: — Всъщност да, страхувам се.

Люси реши, че той е много смел, и стисна ръката му.

Малко по-късно те сложиха банските костюми и слязоха на езерото. Водата беше бистра и хладна, слънцето още силно, а въздухът топъл. Двамата се хвърлиха във водата, заливайки се от смях.

— Можеш ли да плуваш?

— По-хубаво от теб.

— Добре. Обявявам ти състезание до острова.

Тя заслони очи, за да погледне към слънцето, и застина неподвижно за около минута, преструвайки се, че не съзнава колко съблазнителна изглежда в мокрия бански костюм с вдигнати нагоре ръце и изправени рамене. Покритото с храсталаци и дървета островче беше на около триста ярда, в средата на езерото.

Тя отпусна ръце, извика „Старт!“ и се понесе напред в бърз кроул.

Дейвид спечели, разбира се, с тия негови безкрайно дълги ръце и крака. Люси усети, че изостава някъде на около петдесет ярда от островчето. Премина на бруст, но беше твърде изтощена и за това, та трябваше да се обърне на гръб и да се остави водата да я носи. Дейвид, който вече седеше на брега, пъхтейки като морж, се плъзна обратно във водата и заплува да я посрещне. Той мина зад нея, подхвана я под раменете, както правят спасителите, и я изтегли бавно на брега. Ръцете му я държаха току под гърдите.