Кен Фолет - Иглата

Тълпата на перона се увеличаваше. Годлиман седна, докато все още имаше място, и откри, че се притиска в човек с униформата на автобусен шофьор. Мъжът се усмихна и рече:

— О, да дойдеш в Англия, когато лятото е тук. Знаеш ли кой го е казал?

— Когато април е тук — поправи го Годлиман. — Браунинг го е казал.

— Аз пък чух, че бил Адолф Хитлер — заяви шофьорът. Жената до него изквича от смях и той се обърна към нея. — А знаете ли какво казал евакуираният на жената на фермера?

Годлиман престана да слуша и си спомни един април, когато бе копнял за Англия, кацнал на върха на висок чинар, вперил поглед в обвитата със студена мъгла френска долина зад противниковата линия. Не се виждаше нищо, дори и през бинокъла, само някакви неясни, тъмни очертания, и тъкмо се канеше да се смъкне долу и да се придвижи миля и нещо напред, когато отнякъде се появиха трима немски войници, седнаха под дървото и запалиха цигари. След малко извадиха карти и започнаха да играят и младият Пърсивал Годлиман разбра, че просто са успели да се измъкнат от частта си да прекарат там целия ден. Той клеча на дървото, без почти да помръдне, докато накрая не почна да трепери: крайниците му изтръпнаха, а мехурът му сякаш всеки момент щеше да се спука. Тогава извади револвера си и ги застреля и тримата, един по един, отгоре, право в късо подстриганите глави. Трима души, трима смеещи се, ругаещи, разиграващи на карти заплатите си мъже бяха престанали да съществуват. За първи път убиваше и единствената мисъл в съзнанието му беше: само защото трябваше да пикая.

Годлиман се размърда на студения цимент и остави споменът да избледнее. Топъл вятър полъхна от тунела и заедно с него влетя един влак. Хората, които слязоха, си намериха места и зачакаха с другите. Годлиман се заслуша в разговорите наоколо.

— Чухте ли Чърчил по радиото? Слушахме го до паметника на Уелингтън. Старият Джак Торнтън заплака. Горкият нещастник…

— Не съм виждал филе в менюто от толкова време, че съвсем му забравих вкуса, дяволското. Слава Богу, че момчетата, дето отговарят за вината, усетиха, че ще има война, та закупиха някъде към двайсетина хиляди дузини…

— Да, ще бъде малка сватба, но има ли смисъл да чакаш, когато не знаеш какво ти носи утрешният ден?

— Не, Питър не се върна от Дюнкерк…

Шофьорът му предложи цигара. Годлиман поклати отрицателно глава и извади лулата си. Някой запя:

Песента се поде от тълпата, докато накрая се включиха всички. Пееше и Годлиман, съзнавайки, че тази нация губи войната и пее, за да скрие страха си, като човек, който си свирка, докато минава нощем през гробище; той знаеше, че обзелата го изведнъж любов към Лондон и лондончаните е мимолетна и граничи с масовата истерия; не вярваше на вътрешния глас, който упорстваше: „Това е то войната, затова си струва да се бие човек“; знаеше, но не му пукаше, защото за първи път от толкова години насам изпитваше чисто физическата тръпка на другарството — и това му харесваше.

Когато засвириха отбой, всички тръгнаха нагоре по стълбите към улицата, а Годлиман влезе в една телефонна будка и се обади на полковник Тери, за да попита кога може да започне.

Фейбър… Годлиман… двете страни на триъгълник, който един ден щяха да затворят окончателно Дейвид и Люси, главните действащи лица в церемонията, която се извършваше в момента в една малка, стара и много красива селска църква. Груба каменна стена ограждаше гробището, където цъфтяха диви цветя. Самата църква — е, поне част от нея — бе свидетелка на последното чуждо нашествие на острова преди близо хиляда години. Северната стена на кораба, дебела няколко стъпки и само с две тесни прозорчета, помнеше това последно нападение — беше строена по време, когато църквите бяха място както за духовно, така и за физическо убежище, та малките закръглени отгоре отвори бяха по-подходящи за изстрелване на стрели, отколкото за пропускане на Божията светлина. Наистина местната доброволна организация за отбрана бе разработила подробни планове за използването на църквата, ако — и когато — първите хулигани от Европа прекосяха Ламанша.

Но в този августовски ден на 1940 г. по плочите не кънтяха високи ботуши. Още не. Слънцето искреше през цветните стъкла, които бяха преживели иконоборците на Кромуел и алчността на Хенри VIII, а покривът ечеше от акордите на органа, който още не знаеше що е дървояд или гниене.