Кен Фолет - Иглата

Тези въпроси тормозеха Пърсивал Годлиман през лятото на 1940 година, когато армиите на Хитлер косяха царевичните ниви на Франция, а английските войници се изливаха от тясното гърло на Дюнкерк като някаква безформена кървава маса.

Професор Годлиман знаеше повече за средновековието от всеки друг човек на света. Книгата му за Черната смърт бе преобърнала с главата надолу всички традиционни представи за средните векове, освен това бе станала бестселър и я бяха издали в „Пенгуин“. С подобно постижение зад гърба той се бе насочил към един малко по-ранен и още по-труден за проучване период.

Един прекрасен юнски ден в Лондон, около 12:30 на обяд, секретарката откри приведения Годлиман да превежда усърдно средновековен латински ръкопис с цветни илюстрации. Собствените му драскулки бяха по-нечетливи и от оригинала. Секретарката, която възнамеряваше да си изяде обяда навън, в градината на Гордън Скуеър, не обичаше стаята с ръкописите, защото й миришеше на умряло. Толкова много ключове трябваха да стигнеш дотам, все едно, че беше някаква гробница.

Годлиман като някаква птица бе кацнал на един крак до нещо като аналой. Студената светлина на крушката над главата озаряваше лицето му — можеше спокойно да мине за призрака на монаха, написал някога тази книга, замръзнал неподвижно в бдение над скъпоценната хроника. Момичето се покашля и зачака ученият да го забележи. Пред нея стоеше нисичък мъж на петдесет и няколко години, със заоблени рамене и късогледи очи, облечен в костюм от туид. Тя знаеше, че той може да реагира съвсем естествено, стига да успееш да го измъкнеш от неговото средновековие, затова се изкашля отново.

— Професор Годлиман?

Той вдигна глава, видя я и се усмихна — сега вече не приличаше на призрак, по-скоро на някакъв малко смахнат чичко.

— Здравейте! — възкликна с такава изненада в гласа, сякаш току-що бе срещнал съседа си насред пустинята Сахара.

— Помолихте ме да ви напомня, че днес ще обядвате в „Савой“ с полковник Тери.

— О, да. — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и примигна. — Ако ще ходя пеша, по-добре да тръгна веднага.

Тя кимна.

— Донесох ви противогаза.

— Колко сте внимателна! — усмихна се той пак и тя реши, че е много симпатичен.

Годлиман взе противогаза от ръцете й и запита:

— Да вземам ли палто?

— Сутринта не носехте. Навън е доста топличко. Да заключа ли след вас?

— Благодаря, благодаря. — Той пъхна тетрадката в джоба на сакото си и излезе.

Секретарката се огледа, потрепери и го последва.

Полковник Андрю Тери беше шотландец. Тънък като лист от цял живот пушене, той имаше червеникаво лице и рядка тъмноруса коса, намазана дебело с брилянтин. Годлиман го откри на една маса в ъгъла на „Савой Грил“. Беше облечен в цивилни дрехи. В пепелника имаше три фаса. Той се надигна и подаде ръка.

— Добро утро, чичо Андрю — рече Годлиман. Тери беше най-малкият брат на майка му.

— Как си, Пърси?

— Пиша книга за династията на Плантагенетите. — Годлиман седна.

— Ръкописите ти още ли са в Лондон? Учудваш ме!

— Защо?

Тери запали нова цигара.

— Мислех, че си ги прехвърлил в провинцията, да не пострадат при някоя бомбардировка.

— Трябва ли?

— Половината Национална галерия вече е заровена в огромна дупка нейде в Уелс. Младият Кенет Кларк реагира по-бързо от теб. Няма да е лошо и ти да се изнесеш оттук, докато е време. Не вярвам да са ти останали много студенти.

— Вярно е. — Годлиман пое менюто от келнера и каза: — Не искам нищо за аперитив.

Тери даже и не погледна менюто.

— Сериозно, Пърси, защо си още в града?

Погледът на Годлиман се проясни, като образ на екран, който преди това не е бил на фокус, сякаш едва сега му се налагаше да се замисли.

— Редно е да заминават децата и национални институции като „Бертран Ръсел“. Но за мен… добре де, прилича ми малко на бягство, все едно да оставиш другите да се бият вместо теб. Съзнавам, че обяснението ми не е много логично, но при мен това е въпрос на чувства, не на логика.

Тери се усмихна като човек, чиито очаквания са се сбъднали, но не продължи започнатата тема, а се взря в менюто. След секунда възкликна:

— Мили Боже! „Le Lord Woolton Pie“.

— Сигурен съм, че въпреки това си е само картофи и разни други зеленчуци — ухили се Годлиман.

Когато поръчката бе направена, Тери попита:

— Какво мислиш за новия ни премиер?

— Този човек е магаре. Но я виж пък Хитлер! Такъв глупак, а колко добре се справя. Ти как мислиш?