Кен Фолет - Иглата

— Ще я караме с Уинстън. Поне е достатъчно войнствен.

— „Ще я караме“? — повдигна вежди Годлиман. — Пак ли се върна в играта?

— Никога не съм я напускал окончателно, да знаеш.

— Но ти каза…

— Пърси, я се сети за някой отдел, чиито служители до един да твърдят, че не работят за армията!

— Дяволите да ме вземат! През всичките тия години…

Първото ястие пристигна и те отвориха бутилка бяло бордо. Годлиман чоплеше консервираната сьомга и изглеждаше някак тъжен.

— Мислиш за предишната, а? — рече накрая Тери.

— Млади бяхме — кимна Годлиман. — Страшно време беше. — Но в тона му сякаш имаше някакво съжаление.

— Сегашната война въобще не прилича на оная. Момчетата ми вече не ходят да броят укрития зад огневата линия като вас. Тъй де, ходят, но този път това не е толкова важно. Сега просто слушаме радио.

— Предаванията им не са ли шифровани?

— Всеки шифър може да бъде разчетен — сви рамене Тери. — Откровено казано, сега можем да научим почти всичко, което ни е нужно.

Годлиман се огледа — добре, че наоколо нямаше кой да ги чуе. Пък и най-малко той трябваше да напомня на Тери, че безгрижното дрънкане може да коства живота на някого.

— Всъщност работата ми е да се погрижа те да не получат сведенията, които им трябват — продължи Тери.

И двамата си бяха поръчали пиле за второ. В менюто нямаше говеждо. Годлиман мълчеше, но Тери продължаваше да говори:

— Странна личност е тоя Канарис, да знаеш. Адмирал Вилхелм Канарис, началник на Абвера. Запознах се с него, преди да почне тая война. Харесва Англия. И ми се струва, че не обича много-много Хитлер. Както и да е, знаем, че му е било наредено да проведе голяма разузнавателна операция срещу нас, като подготовка за нападението — но той не направи кой знае какво. Арестувахме най-добрия им агент в Англия в деня на избухването на войната. Сега е в затвора в Уондзуърт. Безполезна работа се оказаха тия шпиони на Канарис. Стари дами в разни пансиони, луди фашисти, дребни престъпници…

— Виж, старче — прекъсна го Годлиман, — наистина прекаляваш. — Той потрепера леко, беше от яд и недоумение. — Всичко това е секретна информация. Не желая да слушам.

— Искаш ли нещо друго? — продължи невъзмутимо Тери. — Аз ще си поръчам шоколадов сладолед.

— Не, струва ми се — изправи се Годлиман. — Връщам се на работа, ако не възразяваш.

— Светът може да почака за твоята преоценка на Плантагенетите, Пърси — погледна го хладно Тери. — Води се война, мило момче. Искам да работиш за мен.

Годлиман се втренчи в него и млъкна. После, след няколко мига, запита:

— Но какво, по дяволите, бих могъл да правя?

— Да ловиш шпиони — оголи зъби като някой стар вълк Тери.

На връщане Годлиман усети, че се чувства потиснат въпреки времето. Щеше да приеме предложението на полковник Тери, в това нямаше никакво съмнение. Страната му е във война, една справедлива война, и ако се окаже вече твърде стар да се бие, то е още достатъчно млад да помогне с каквото може.

Но да изостави работата си — и за колко години? Това го потискаше. Той обичаше историята и от смъртта на жена си преди десет години се бе потопил изцяло в средновековна Англия. Обичаше да разнищва загадки, да открива и най-слабите следи, да разрешава противоречия и изобличава лъжи, пропагандни трикове или митове. Новата му книга щеше да бъде най-доброто, написано по този въпрос през последните сто години, а нищо по-хубаво нямаше да се появи и през следващия век. Беше определяла живота му толкова дълго време, че мисълта да я изостави изглеждаше просто нереална, толкова трудна за предъвкване, колкото, да речем, откритието, че си сираче и нямаш никаква кръвна връзка с хората, които винаги си наричал мама и татко.

Сирената за въздушна тревога прекъсна рязко тия разсъждения. Той се поколеба дали въобще да й обърне внимание — толкова хора не го правеха тия дни, а и беше само на десетина минути път пеша от колежа. Всъщност защо ли да се връща в кабинета си — знаеше, че днес повече нищо няма да свърши. Той се отправи бързешком към спирката на метрото и се сля с гъстата тълпа лондончани, изпълнили стълбите до долу, чак до мръсните перони. Стоеше близо до стената, взираше се в голямата реклама за говежди бульон и си мислеше: „Не, не е само до работата.“

Връщането обратно в играта също беше потискащо. Някои страни в нея му харесваха: значението на детайла или просто на човешкия ум, изпипването до най-малката подробност, разработването на хипотези. Но други мразеше — изнудването, измамата, отчаянието, както и неизбежното забиване на ножа в гърба на врага.