Кен Фолет - Иглата

Така че мисис Гардън гаврътна чашата си, стана от леглото, наметна халата, посреса се малко, нахлузи чехличките и взе връзката си с ключове — да не би той да е заключил вратата и да не я чуе от онова радио.

На площадката нямаше никой. Тя тръгна пипнешком нагоре, в тъмното. Искаше да прескочи скърцащото стъпало, ала се спъна в разръфания мокет и стъпи тежко точно върху него, но никой май не я чу. Тя продължи нагоре и почука на вратата. После натисна леко дръжката. Беше заключено.

Мистър Фейбър намали радиото и извика:

— Да, моля?

Гласът му беше на образован човек — не на кокни, не и на чужденец, просто един приятен, напълно неутрален глас.

— Може ли да поговоря с вас? — рече тя.

Той сякаш се поколеба, после отвърна:

— Не съм облечен.

— И аз не съм — захихика тя и отвори вратата с резервния си ключ.

Той стоеше пред радиото с нещо подобно на отвертка в ръка. Беше по панталони, но без фланелка. Лицето му бе побеляло — изглеждаше уплашен до смърт.

Тя направи крачка напред и затвори вратата зад себе си, без да знае какво да каже. Изведнъж си спомни една реплика от някакъв американски филм и рече:

— Няма ли да почерпите едно самотно момиче?

Беше глупаво наистина, защото знаеше, че той не държи никакво пиене в стаята си, а тя въобще не беше облечена за излизане — но пък звучеше толкова примамливо и възбуждащо.

И като че ли тия думи имаха желания ефект. Той бавно тръгна към нея, без да издаде нито звук. Гърдите му наистина бяха космати. Тя пристъпи напред, ръцете му я обгърнаха, тя притвори очи и вдигна нагоре лице, той я целуна, тя се намести леко в прегръдката му и изведнъж я прониза страшна, ужасна, непоносима болка в гърба. Тя отвори уста да изкрещи.

Фейбър я бе чул да се препъва по стълбите. Ако беше изчакала още една минута, той щеше да успее да прибере радиопредавателя в куфара, а тефтерите с шифъра в чекмеджето и нямаше да се наложи да я убива. Но преди да успее да скрие уликите, бе чул ключа й в ключалката и когато тя отвори вратата, камата бе вече в ръцете му.

Тъй като бе мръднала леко, Фейбър не успя да я прободе в сърцето с първия удар и трябваше да натика пръсти в гърлото й, за да й попречи да извика. Той замахна повторно с камата, но тя пак мръдна и острието се плъзна по реброто, нанасяйки само повърхностна рана. После шурна кръв и той разбра, че няма да свърши работата чисто — винаги става така щом не успееш от първия ПЪТ.

Сега вече тя така се гърчеше, че беше невъзможно да я убие отведнъж. Като продължаваше да натиска с пръсти гърлото й, той заби палец под брадичката й и я блъсна назад към вратата. Главата й се удари с трясък в касата и той съжали, че е намалил радиото, но откъде можеше да знае, че ще стане така.

Фейбър се поколеба, преди да я убие — щеше да бъде много по-добре, ако тя умреше в леглото си, по-добре за легендата, която вече се оформяше в съзнанието му, но не беше сигурен, че ще може да я отнесе толкова далече, без да вдигне шум. Той стисна по-здраво челюстта й, притисна главата й неподвижно към вратата, замахна с камата, описвайки широка, смъртоносна дъга, и я заби в шията й. После довлече трупа до леглото, без да поглежда към гърлото, и го сложи отгоре.

Беше убивал и преди, така че знаеше какво ще последва — реакцията настъпваше винаги щом се усетеше в безопасност. Той отиде до умивалника в ъгъла и зачака. Виждаше лицето си в малкото огледало за бръснене. Беше побелял, очите му бяха изцъклени. Погледна се и си рече: убиец. След това повърна.

Когато свърши, се почувства по-добре. Можеше вече да се залови за работа. Знаеше какво трябва да прави, съзнанието му беше отсяло подробностите още докато я убиваше.

Фейбър си изми лицето, изтърка си зъбите и почисти мивката. След това седна до масата, пред радиото. Погледна в тефтера, намери мястото, където беше спрял, и зачука с клавиша на предавателя. Съобщението беше дълго — за изпращането на нова армия във Финландия, и той бе стигнал до средата, когато го прекъснаха. Беше го шифровал предварително в тефтера си. Накрая завърши с „Поздрави на Вили“. Прибра предавателя в специално приготвения за това куфар, а своите вещи наблъска в друг. Свали панталоните и изтърка кървавите петна, после се изми целият.

Най-накрая се обърна към трупа.

Можеше вече да я гледа хладнокръвно. Беше война, те бяха врагове; ако не я бе убил, тя щеше да причини смъртта му. Бе представлявала заплаха и сега той изпитваше само облекчение, че е ликвидирал опасността. Да не го беше плашила.