Кен Фолет: Иглата

Мистър Фейбър беше от тихите — това бе бедата. Сякаш нямаше никакви пороци. Не пушеше, никога не бе подушвала алкохол в дъха му, всяка вечер си седеше в стаята и слушаше класическа музика по радиото. Четеше непрекъснато вестници и много се разхождаше. Изглеждаше доста умен въпреки скромната си служба, защото забележките му по време на разговорите на масата бяха винаги по на място и по-точни от другите. Сто на сто можеше да си намери по-добра работа, ако опиташе. Като че ли просто не желаеше да използва възможностите си.

Имаше чудесна фигура — висок, с масивни плещи и врат, без грам тлъстина и с дълги крака. Лицето му беше изразително, с високо чело, яка челюст и светли сини очи. Не беше като на някой красавец от филмите, но бе лице, което жените харесват. Без устата — тя беше тънка и малка и загатваше, че може да бъде и жесток. Мистър Гардън не беше способен на каквато и да е жестокост.

И все пак на пръв поглед квартирантът й не беше мъж, по когото жените си падат. Панталоните на износения му костюм бяха все смачкани; тя би му ги изгладила, и то с удоволствие, но той никога не я бе молил за това. Ходеше вечно с един опърпан дъждобран и смачкано таке. Нямаше мустаци, а косата си подстригваше късо на всеки две седмици. Сякаш нарочно искаше да изглежда колкото се може по-безличен.

Имаше нужда от жена, ясно беше като бял ден. Тя се запита за миг дали не е от ония, „женствените“, но бързо отхвърли тая мисъл. Той имаше нужда от жена да го стегне, да му вдъхне някаква амбиция. Тя имаше нужда от мъж да й прави компания и… добре де… да я обича.

Но той не предприемаше дори и най-малката стъпка. Понякога й идваше да закрещи от безсилие. Беше сигурна, че мъжете я харесват. Погледна се в огледалото, докато си наливаше още един джин. Имаше хубавичко лице и руси къдрици, а и какво да си пипне един мъж… Тя захихика при тая мисъл. Май че почваше да я хваща.

Отпи от джина и се зачуди дали да не направи сама първата крачка. Мистър Фейбър явно беше срамежлив, прекалено срамежлив. Но не и безполов; беше го усетила по очите му и двата пъти, когато я бе видял по нощница. Може би пък с малко безсрамие от нейна страна щеше да надвие плахостта му? Какво имаше да губи? Опита се да си представи най-лошото, да види как ще се почувства в случай, че я отблъсне. Добре де, ще й бъде неудобно, дори унизително. Удар по гордостта й. Но пък никой друг няма да узнае. А той просто ще трябва да си иде.

Но при мисълта, че може да я отблъснат, идеята малко позагуби от привлекателността си. Мисис Гардън се надигна бавно — не беше тя от ония безсрамници, дето правят така. Ставаше време за лягане. Ако изпиеше още един джин в леглото, щеше да успее да заспи. Тя взе бутилката и се заизкачва по стълбата.

Спалнята й беше под стаята на Фейбър и докато се събличаше, чу радиото му — свиреха някакви цигулки. Сложи си нова нощница, розова, с бродерия около деколтето — и да няма кой да я види! — и си сипа последна чашка. „Как ли изглежда той без дрехи — мина й изведнъж през ума. — Сигурно има плосък корем и космати гърди, и ребрата му направо се четат — нали си е слабичък. А задникът му трябва да е малък.“ Тя се захили отново — ама че съм ужасна, направо срамота!

Мисис Гардън остави чашата до леглото и взе книгата, но да се съсредоточи върху печатните редове изискваше прекомерно голямо усилие. Освен това й бе омръзнало да изживява романи само на книга. Сигурно е много приятно да си четеш за разни опасни любовни авантюри, когато имаш до себе си съпруг на място, но една жена се нуждае и от други неща в тоя живот освен от романчетата на Барбара Картлънд. Мисис Гардън надигна чашата. Прииска й се мистър Фейбър да загаси радиото. Все едно да се мъчиш да заспиш на танцова забава.

Можеше, разбира се, да го помоли да го спре. Тя погледна часовника до леглото — беше след десет. Ако си наметне халата, който бе в тон с нощницата й, и се посреши малко, а после си нахлузи чехличките — толкова бяха кокетни, с малки розички, и се качи по стълбите до горната площадка, и, какво пък, почука на вратата… Той ще й отвори, ще бъде сигурно по панталони и фланелка, после ще я погледне както тогава, когато я срещна да отива по нощница в банята…

— Стара глупачка — заяви мисис Гардън на висок глас. — Просто си търсиш извинение да се качиш горе.

Защо ли въобще й е това извинение? Беше възрастна жена, беше в къщата си и от десет години не бе срещала друг мъж, така подходящ за нея. По дяволите, имаше нужда да усети мъж, як, космат, върху себе си, мъж, който да диша тежко в ухото й, да стиска гърдите и да разтваря краката й със силни, широко разперени длани, защото утре германците може да пуснат бомбите с оня газ и те всички ще загинат, ще се задушат, отровени, останали без глътка въздух, а тя ще е пропуснала последния си шанс.