Кен Фолет - Иглата

Алфред Джордж Оуенс работел като електроинженер във фирма, която изпълнявала държавни поръчки. През трийсетте години ходил няколко пъти в Германия и доброволно предавал на Военноморското разузнаване всичката техническа информация, до която успявал да се докопа там. Накрая от флота го прехвърлили на МИ-6, а те пък започнали да го използват като свой агент. Абверът го завербувал почти по същото време — в МИ-6 го разбрали, когато хванали негово писмо до разкрита от тях немска явка. Явно този човек не знаел що е лоялност — просто искал да бъде шпионин. Ние го наричахме „Сноу“, а немците „Джони“.

През януари 1939 година Сноу получил писмо съдържащо (1) инструкции за боравене с радиостанция и (2) разписка от гардероба на гара Виктория.

Арестували го ден след като войната започнала; Сноу и радиото му (беше взел куфара с предавателя, представяйки разписката в гардероба на гарата) били затворени в Уондзуърт. Връзката с Хамбург продължавала да се поддържа, но сега всички съобщения се пишели от отдел Б-1 (а) на МИ–5.

Абверът му възложил да се свърже с други двама агенти в Англия и тук веднага ги прибрали. Освен това му изпратили шифър и подробно описание на техниката на радиопредаване, които били направо безценни.

Сноу бил последван от Чарли, Рейнбоу, Съмър, Бискит и в крайна сметка от цял легион вражески шпиони — всички те поддържали редовна връзка с Канарис; явно се радвали на пълното му доверие и били изцяло под контрола на британското разузнаване.

И в този момент в МИ-5 почнали да съзират неясните очертания на една грандиозна и безкрайно съблазнителна възможност: с малко повече късмет можели да контролират и манипулират цялата немска шпионска агентура в Англия.

— Да направиш един шпионин двоен агент, вместо да го обесиш, си има две основни преимущества — заключи Тери. — Тъй като врагът мисли, че шпионите му още действат, не се опитва да ги замени с други, които може и да не бъдат заловени. И тъй като ние подаваме информацията, която агентите предават нагоре, можем да излъжем врага и да го насочим към погрешна стратегия.

— Не ще да е толкова лесно — рече Годлиман.

— Разбира се, че не е. — Тери отвори прозореца да излезе димът от цигарите и лулата. — За да функционира системата, трябва да е на практика всеобхватна. Ако доста истински агенти останат неразкрити, информацията им няма да съвпадне с тая на двойните агенти и Абверът ще подуши измамата.

— Звучи интересно — рече Годлиман. Лулата му бе изгаснала.

Тери се усмихна, за първи път тази сутрин.

— Хората тук ще ти кажат, че се работи здравата, ден и нощ, с много напрежение, често безсмислено — но пък, разбира се, е интересно. — Той погледна часовника си. — Сега искам да се запознаеш с един от моите хора, много умно момче.

Двамата излязоха от стаята, качиха се по някакви стълби и тръгнаха по разни коридори.

— Казва се Фредрик Блогс — продължи Тери. — Отмъкнахме го от Скотланд Ярд — беше инспектор в Специалния отдел. Ако се нуждаеш от ръце и крака, използвай него. Ти имаш, естествено, по-висок чин, но аз не бих наблягал много-много на това — тук не държим на тия неща. Сигурно е излишно да ти го казвам точно на теб.

Влязоха в малка гола стая; прозорецът гледаше към сива стена. Килим нямаше. На стената висеше снимката на хубаво момиче, а на закачалката имаше чифт белезници.

— Фредрик Блогс, Пърсивал Годлиман — представи ги Тери. — А сега ви оставям сами.

Мъжът зад бюрото беше рус, нисък и набит. „С този ръст сигурно едва са го взели в полицията“, помисли си Годлиман. Връзката му беше направо обида за окото, но лицето му бе симпатично и открито, а усмивката — обезоръжаваща. Той стисна здраво ръката на госта.

— Слушай, Пърси, тъкмо се канех да отскоча до вкъщи за обяд — рече той. — Защо не дойдеш с мен? Жената прави страшни наденички с пържени картофи. — Говореше провлачено като истински кокни.

Годлиман не си падаше кой знае колко по наденичките с пържени картофи, но тръгна с Блогс. Двамата отидоха пеша до Трафалгар Скуеър и взеха автобуса за Хокстън.

— Жена ми е чудесен човек, да знаеш, но въобще не може да готви, горката. Всеки ден ям наденички с пържени картофи.

Източната част на Лондон още димеше от бомбардировките през предната нощ. Групички пожарникари и доброволци копаеха из развалините, пръскаха с маркучи гаснещи огньове и разчистваха натрупаните отломъци по улиците. Видяха старец да изнася скъпоценното си радио от полуразрушена къща.