Ю Несбьо - Пентаграма

Женски глас го осведоми, че има непрослушано съобщение. Чу се сигнал, последван от кратко мълчание. После се раздаде шепот;

— Здравей, Хари. Аз съм.

Тоест Том Валер.

— Телефонът ти е изключен, Хари. Много несъобразително от твоя страна, защото се налага да си поговорим.

Том беше допрял слушалката максимално плътно до устните си и Хари имаше чувството, че Валер шепти право в ухото му.

— Извини ме, задето шепна, но нали не искаме да го събудим. Позна ли къде се намирам? Сигурно вече се досещаш. Трябва да ти е минавало през ума.

Хари дръпна от цигарата, без да забележи, че е изгаснала.

— Тук, вътре, е доста тъмничко, но над леглото виждам закачен плакат. Да видим… Тотенхам? А на нощното шкафче има някаква игрова конзола. Геймбой. Слушай внимателно, ще приближа телефона до главата му.

Хари притисна слушалката до ухото си толкова силно, че го заболя главата.

От мобилния се разнесе равномерното дишане на малко момче, което спи спокойно в черна дървена къща в квартал Холменколен.

— Имаме очи и уши навсякъде, Хари, така че изобщо не се опитвай да се обаждаш или да се срещаш с други хора. Просто следвай указанията ми. Потърси ме на този номер да се разберем. Решиш ли да предприемеш каквото и да е друго начинание, момчето е мъртво. Разбра ли ме?

Сърцето започна да изтласква кръв по цялото му вкаменено тяло, а безчувствеността постепенно отстъпи място на почти нетърпима болка.

Гумите свистяха под шепота на чистачките.

Фордът почти преплава кръстовището. Хари шофираше възможно най-бързо, но дъждовните капки се сипеха върху асфалта, подобни на черти от молив, и той много добре знаеше, че грайферите, останали по изтърканите му гуми, са по-скоро за украса.

Даде газ и пресече следващото кръстовище на жълто като типичен таксиджия. За негов късмет по улиците нямаше автомобили. Успя да хвърли поглед към часовника.

Остават дванадесет минути. Само преди осем минути се намираше в задния двор на улица „Санер“ и набра номера. Преди осем минути чу шепот в ухото си:

— Най-после.

Хари не искаше да го казва, но не се стърпя:

— Докоснеш ли го, ще те убия.

— По-спокойно, Хари. Къде сте със Сивертшен?

— Нямам представа — отвърна Хари, забил поглед в сушилника. — Какво искаш?

— Да се видим. Да чуя защо нарушаваш споразумението ни. Дали има нещо, което бих могъл да направя, за да те предразположа. Още не е твърде късно, Хари. Готов съм да стигна далеч, но да те включа в отбора.

— Добре. Ще се видим. Ще дойда при вас.

Том Валер се засмя едва доловимо.

— Ще ми се да видя и Свен Сивертшен. Струва ми се по-добра идея аз да дойда при вас. Дай ми адреса. Веднага.

Хари се поколеба.

— Чувал ли си звука от прерязването на гръклян, Хари? Първо леко проскърцване, когато стоманата разпори кожата и хрущяла, после съскане — като звука от засмукването в плювалника при зъболекаря — от прерязаната трахея. Или от хранопровода, така и не се научих да правя разлика между тях.

— Общежитието, стая 406.

— Виж ти, на местопрестъплението? Трябваше да се сетя.

— Така е.

— Добре. Но ако имаш намерение да се обадиш на някого и да ми подготвяш клопка, по-добре забрави, Хари. Момчето е при мен.

— Не! Том, недей… моля те.

— Молиш ме?

Хари замълча.

— Измъкнах те от калта и ти дадох шанс, а ти ми заби нож в гърба. Вината за случващото се не е моя, а твоя, Хари, не го забравяй.

— Слушай…

— След двадесет минути. Оставете вратата широко отворена и седнете на пода така, че да ви виждам, с ръце над главите.

— Том!

Валер затвори.

Хари завъртя волана и усети как гумите поднесоха. Полетяха странично по водата и за миг се понесоха в свят на нереална безтегловност, където законите на физиката не важат. Това продължи няколко секунди, но изпълни Хари с успокоителното усещане, че всичко свърши и няма какво повече да направи. После обаче гумите отново се закрепиха на асфалта и той се върна в действителността.

Колата зави към общежитието и спря пред входа. Хари изгаси двигателя. Остават девет минути. Слезе от колата и я заобиколи. Отвори багажника, изхвърли полупразни бидони с течност за чистачки и мръсни памучни кечета за полиране. Извади ролка плътно тиксо. Докато се качваше по стълбите, извади пистолета от колана на кръста си и махна заглушителя. Не му остана време да го провери, но предположи, че качественото чешко оръжие е в състояние да преживее падане от петнадесетметрова тераса. Спря пред вратата на асансьора на четвъртия етаж. Добре беше запомнил как изглежда дръжката: метална, със здрава дървена топка. Достатъчно голяма, за да скрие от вътрешната страна пистолет без заглушител. Зареди оръжието и го закрепи с две парчета тиксо. Ако нещата се развият според плана му, няма да му се наложи да го използва. Пантите изскърцаха, когато отвори капака на шахтата за боклук до асансьора, а заглушителят потъна беззвучно в мрака. Оставаха четири минути.