Ю Несбьо - Пентаграма

Хари попипа джоба си. Длетото си беше на мястото.

Вили се изсмя. Следващото му изречение Хари вече го беше чувал:

— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти.

Хари затвори очи, а гласът на Вили продължи да бучи:

— И ти не си по-различен от мен, и ти действаш под въздействието на похотта. А тя винаги…

— … се устремява към най-ниското.

— Да. Сега обаче е твой ред, Хари. За какво доказателство говореше? Струва ли си да се тревожа?

Хари отвори очи.

— Първо ми кажи къде е трупът й, Вили.

— Тук — засмя се Вили и сложи ръка на сърцето си.

— Глупости — отсече Хари.

— Ако Пигмалион е бил в състояние да обича Галатея — статуя на несъществуваща жена — защо аз да не мога?

— Звучи ми несвързано, Вили.

— Няма проблем, Хари. На хората не им е лесно да ме разберат.

В последвалото мълчание Хари долови как водата от душа тече с все същата сила. Как да изведе оттук приятелката на Вили, без да изгуби контрола върху ситуацията?

Тихият глас на Вили се смеси с останалите звуци от апартамента:

— Мислех си, че е възможно да вдъхна живот на статуята, и сгреших. Обаче онази, която трябваше да го постигне, не поиска да разбере колко по-силна е илюзията от действителността.

— За кого говориш в момента?

— За другата. За живата Галатея, за новата Лисбет. Изпадна в паника и заплаши да развали всичко. Сега осъзнавам, че се налага да се задоволя със статуята. Но това не е проблем.

В стомаха на Хари се надигна нещо студено.

— Докосвал ли си някога статуя, Хари? Допирът до кожата на мъртвец е изключително завладяващ. Вече не е топла, но не е и съвсем изстинала.

Ръката на Вили галеше синия дюшек.

Хари усети как студенината го парализира отвътре, сякаш му биха инжекция с ледена вода. Зададе въпроса си със свито гърло:

— Нали осъзнаваш, че всичко свърши?

— Откъде-накъде? — протегна се Вили. — Просто ти разказах история. Нищо не можеш да докажеш.

Вили посегна към нощното шкафче. Проблесна метал. Хари се вцепени. Вили вдигна предмета: ръчен часовник.

— Става късно, Хари. Време е да те изпратя. Не е ли по-добре да си тръгнеш, преди да е излязла от банята?

Хари не помръдна.

— Залавянето на убиеца е само едната половина от обещанието, което ме накара да ти дам, Вили. Обещах ти още нещо: да го накажа. И то сурово. Според мен ти искаше да го сторя, защото част от теб копнее да си получи заслуженото, нали?

— На Фройд отдавна му мина времето, Хари. Както и на твоето посещение.

— Нима не искаш да чуеш доказателството?

— Ако така ще си тръгнеш по-скоро, казвай — въздъхна Вили.

— Всъщност трябваше да се досетя още когато получихме по пощата пръста на Лисбет с диамантения пръстен. Третият пръст на лявата ръка. Vena amoris. Убиецът явно е искал да има любовта й. Парадоксалното е, че именно този пръст те издаде.

— Издаде ли…

— По-точно екскрементите под нокътя.

— В тях има следи от кръвта ми. Не ми казваш нищо ново, Хари. Нали вече обясних, че обичахме да…

— Точно така. И понеже ни го каза, не сме правили по-подробни изследвания. По принцип няма какво толкова да открие човек. На погълнатата храна са й нужни дванадесет до двадесет и четири часа, за да стигне до ректума. През това време стомахът и червата я превръщат в неузнаваем биологичен отпадъчен продукт. Неузнаваема е до такава степен, че дори под микроскоп е трудно да се установи какво е ял човек. И все пак някои храни преминават непокътнати пред храносмилателната система: семките на гроздето и…

— Ще ми спестиш ли медицинската си лекция, Хари?

— … семената. В екскрементите открихме две семенца. Дотук нищо особено. Затова чак днес — когато се досетих кой е убиецът — накарах лаборантите да подложат семената на по-щателен анализ. И знаеш ли какво откриха?

— Нямам представа.

— Цяло семе от аптекарски копър.

— Е, и?

— Разговарях с шефа на кухнята в кафенето до Националния театър. Действително си прав: единствено там в цяла Норвегия приготвят хляб с цели семена от аптекарски копър. Много вкусен е с…

— Херинга — прекъсна го Вили. — От мен знаеш, че там редовно си поръчвам това ястие. Накъде биеш?

— По твои думи в деня, когато изчезна Лисбет, си закусил с херинга и хляб в кафенето до театъра, както все ден. Някъде между девет и десет сутринта. Чудя се обаче как семето е успяло да напусне стомаха ти и да попадне под нокътя на Лисбет.

Хари изчака, за да се увери, че Вили е осмислил думите му.

— Според версията ти Лисбет излязла от апартамента ви към пет часа̀, тоест около осем часа след като си изял закуската си. Дори и да сте се любили и тя да те е стимулирала анално непосредствено преди да излезе, няма как, колкото и ефективно да работят червата ти, да придвижат семето от аптекарския копър до ректума ти за осем часа. Абсурдно е от медицинска гледна точка.