Ю Несбьо - Пентаграма

Чу се как водата в дюшека се разплиска.

— Думите пареха като удари с камшик, но продължих да чета. Изпитах странното усещане, че всяка дума в писмото е излязла сякаш изпод моята ръка. След уверенията колко безумно я обича, той се впускаше в детайли какво са правили в хотелската стая в Прага. Нараниха ме не толкова подробностите около любовния акт, колкото цитатите на нейни думи за нашия брак. За нея съм бил просто „практично решение в живота й, лишен от любов“. Можеш ли да си представиш как се почувствах, Хари? Най-неочаквано разбрах, че жената, която обичам, не само ми е изневерила, но и никога не е изпитвала нищо към мен. Нима това не е най-точното определение на пропаднал живот?

— Не — отвърна Хари.

— Така ли?

— Продължи, ако обичаш.

Вили погледна изпитателно Хари.

— В плика й беше изпратил и своя снимка: явно по нейна настойчива молба. Познах го. Срещнахме същия норвежец в кафене в Перлова — доста съмнителен квартал на Прага, където се подвизават курви и има повече или по-малко явни публични бардаци. Когато влязохме, той седеше на бара. Забелязах го, защото приличаше на манекен от реклама на „Boss“: зрял, изискан господин, облечен елегантно, но на възраст. Очите му обаче бяха по младежки закачливи и караха мъжете да пазят зорко жените си от такива като него. Затова не се изненадах особено, когато той се приближи към масата ни, представи се на норвежки и ни предложи да си купим огърлица. Учтиво отклоних офертата, но той все пак извади бижуто от джоба си и го показа на Лисбет. Тя, разбира се, щеше да припадне от възторг и се прехласна по огърлицата. Висулката представляваше червен диамант във формата на петолъчна звезда. Попитах каква е цената. Той каза безобразно висока сума, почти като опит да ме провокира. Помолих го да ни освободи от присъствието си. Усмихна ми се, сякаш току-що бе извоювал победа, написа на бележка адреса на друго кафене и ни предложи да се видим там утре по същото време, ако размислим за огърлицата. Подаде листчето на Лисбет. Помня как настроението ми се помрачи за остатъка от деня. Но после съвсем забравих за тази история. Лисбет знаеше как да ме накара да забравя. Понякога успяваше да го постигне… — Вили поглади с показалец бузата под едното си око — само с присъствието си.

— Мм. Какво пишеше във второто писмо?

— Беше написано от нея. Очевидно се бе опитала да му го изпрати. На плика имаше печат, че й е било върнато. Лисбет пишеше, че се е мъчила да го открие по всевъзможни начини, но никой не отговарял на телефонните й обаждания на дадения номер. Бюро „Справки“, както и адресната служба в Прага не успели да го издирят. Надявала се писмото някак си да стигне до него. Питаше дали се е преместил да живее другаде и дали е успял да се справи с финансовите проблеми, заради които му е заела пари — Вили се засмя глухо. — Нужно било само да се свърже с нея и тя пак ще му помогне, защото го обичала. Мислела само за него и раздялата я побърквала. Надявала се времето да облекчи страданията й, но вместо това страстта й се загнездила във всеки сантиметър от тяло и й причинявала силна болка. Явно някои части са я болели повече от други, защото му пишеше как докато по задължение правела любов със съпруга си — тоест с мен — затваряла очи и си представяла, че се люби с него. Аз, разбира се, изпаднах в шок. Вцепених се. Но загинах едва когато забелязах пощенското клеймо върху плика — стисна силно очи Вили. — Беше изпратила писмото през февруари. Тази година.

Нова светкавица събуди сенките по стените. Те се разлюляха като светещи призраци.

— Какво можех да направя? — попита Вили.

— Нямам представа.

— Лично аз сервирах гъши дроб и сладко бяло вино. Разпръснах рози по леглото и се любихме цяла нощ. Когато на зазоряване тя заспа, останах буден да я гледам. Знаех, че не мога да живея без нея, но и още нещо: за да стане отново моя, бе нужно да преживея загубата й.

— И си започнал да планираш цялата инсценировка: как ще отнемеш живота на съпругата си и ще се погрижиш вината да падне върху мъжа, когото тя обича.

— Към този план подходих както към всяка сценична постановка. Театралите са наясно, че най-важна в случая е илюзията. Нужно е лъжата да се представи толкова достоверно, че истината да изглежда абсурдна. Вероятно ти се струва трудно начинание, но в моята професия човек бързо осъзнава колко по-лесно е то от обратното. Хората са свикнали повече с лъжата, отколкото с истината.

— Мм. Разкажи ми какво направи.