Ю Несбьо - Пентаграма

През периода на най-усилените репетиции на „Моята прекрасна лейди“ сложих финалния щрих върху шедьовъра си. Стига ли ти, Хари?

Хари поклати глава. Заслуша се в шума от душа. Колко време мисли да стои там тази жена?

— Дай ми подробностите.

— Останаха само техническите детайли. Ще се отегчиш.

— Няма.

— Добре тогава. Първо беше нужно да изградя характера на Свен Сивертшен. При разкриването на даден характер пред публика най-важно е да покажеш какво го мотивира, какви са желанията и мечтите му, накратко: как е устроен. Реших да го представя като убиец без рационален мотив, воден от сексуално обосновано желание за ритуални убийства. Вероятно е малко изтъркано, но най-същественото беше всички жертви с изключение на майка му да изглеждат случайно избрани. Прочетох доста за серийните убийци и открих няколко забавни подробности, които реших да използвам. Например теорията за проблематичната връзка на такива престъпници с майките им. Или за шифъра, който представляват местопрестъпленията, избрани от Джак Изкормвача. От Агенцията по благоустройството си купих подробна карта на центъра на Осло. Вкъщи прокарах линия от нашето жилище на „Санер“ до къщата на госпожа Сивертшен. Използвах линията и старателно начертах пентаграма. Набелязах си другите три адреса, най-близо до върховете на пентаграмата. Да си призная, голяма тръпка е да забиеш писеца върху място на картата със съзнанието, че точно там живее човек, чиято съдба е в твоите ръце.

През следващите нощи се чудех кои ли са тези хора, как изглеждат и какъв живот са живели досега. Бързо обаче забравих за тях; не нямаха никакво значение, бяха декор, масовка, нямаха реплики.

— Строителен материал.

— Моля?

— Нищо. Продължавай.

— Кървавите диаманти и оръжието на убийството със сигурност щяха да ви отведат до Свен Сивертшен, щом го заловите. За да подсиля илюзията за ритуално престъпление, подхвърлих улики от рода на отрязани пръсти; пет дни между убийствата; час на престъплението: 05:00; място: на петия етаж.

Вили се усмихна.

— Не исках нито да е твърде лесно, нито твърде сложно. И да е забавно. В добрите трагедии винаги има доза хумор, Хари.

Мозъкът на Хари заповяда на крайниците му да не мърдат.

— Донесъл ти е първото оръжие в деня на първото убийство — на Мариус Велан, нали?

— Да. Свен остави пистолета в кошчето за смет, както се разбрахме.

— И как ти се стори, Вили? — пое си дъх Хари. — Какво е усещането да отнемеш човешки живот?

Вили издаде напред долната си устна все едно обмисляше отговора:

— Имат право онези, дето твърдят, че първия път е най-трудно. Нямах проблеми да вляза в общежитието, но ми отне доста време да залепя с пистолета с горещ въздух чувала, в който го сложих. И макар че почти цял живот разнасям добре сложени балерини по сцената, ми струваше доста усилия да занеса трупа на младежа на тавана.

Пауза. Хари се изкашля.

— А после?

— Отидох с велосипед до парка „Фрогнер“, за да взема втората пратка — пистолет и диамант. Свен Сивертшен, в чиито жили тече и немска кръв, се оказа изключително точен и алчен, както и очаквах. Режисьорското ми хрумване да го поставям в парка „Фрогнер“ непосредствено преди всяко убийство, е доста добър похват, не мислиш ли? Въпреки всичко той вършеше престъпление и, естествено, се стараеше да не го разпознаят и никой да не знае къде се намира. Съвсем сам се погрижи да не разполага с алиби.

— Браво — похвали го Хари и избърса с пръст мократа си вежда.

Имаше усещането, че отвсякъде — от стените, от тавана — струи пара и тече вода, сякаш навлизаха от терасата и душа.

— За всичко това вече се досетих и сам, Вили. По-добре ми кажи нещо ново. Например как уби жена си? Съседите са ви видели как седите на терасата. Как успя да я изнесеш от апартамента и да скриеш трупа преди идването ни?

Вили се усмихна.

— Мълчиш — укори го Хари.

— Щом авторът иска да запази мистиката на произведението, за предпочитане е да се въздържа от подробни обяснения.

Хари въздъхна.

— Добре, но поне имай добрината да ми обясниш следното: защо усложни нещата до такава степен? Защо просто не отне живота на Свен Сивертшен? В Прага си имал такава възможност. Щеше да бъде далеч по-просто и безопасно, отколкото да убиваш трима невинни и съпругата си.

— Първо, нужна ми беше изкупителна жертва. Ако Лисбет беше изчезнала безследно, всички щяха да уличат мен. Защото съпругът винаги е заподозрян, нали, Хари? Но постъпих така преди всичко защото любовта е жажда, Хари. И трябва да бъде утолена. Има много хубав израз: жажда за мъст. Разбираш за какво говоря. Смъртта не е отмъщение. Тя е освобождение, хепиенд. Исках да превърна живота на Свен Сивертшен в истинска трагедия, в безконечно страдание. И успях. Сега Свен Сивертшен е от онези неспокойни души, бродещи по брега на река Стикс, а аз — лодкарят Харон, който отказва да го превози до царството на мъртвите. Твърде гръцко ли ти идва? Осъдих го да живее, Хари. Омразата ще го изгаря отвътре така, както изгаряше мен. Когато изпитваш омраза, без да знаеш към кого да я насочиш, накрая намразваш себе си и собствената си проклета съдба. Така става, щом те предаде любимият ти човек. Или щом те тикнат зад решетките за цял живот, осъден за престъпление, което не си извършил. Какво по-сполучливо отмъщение?