Ю Несбьо - Пентаграма

Хари се приближи до стола, метна чорапа на облегалката и седна.

— На кого да кажа, Вили? На жена ти ли?

Внезапно блеснала светкавица освети стаята. Последва я оглушителен гръм.

— Точно над главите ни е — отбеляза Вили.

— Да — Хари избърса с длан мокрото си чело.

— Какво искаш?

— Много добре знаеш, Вили.

— Кажи все пак.

— Дошли сме да те арестуваме.

— Не ме лъжи. Сам си, нали? Съвсем сам.

— Кое те наведе на тази мисъл?

— Погледът ти. Езикът на тялото. Познавам хората, Хари. Дебнеш ме, изцяло си зависим от момента на изненадата. Хората не се държат така, ако имат подкрепление. Защо си сам? Къде са останалите? Знае ли някой за идването ти?

— Това не е важно. Да предположим, че съм сам. Така или иначе, ще отговаряш за четири убийства.

Вили докосна с показалец устните си. Изглеждаше замислен, докато Хари изброяваше имената:

— Мариус Велан, Камила Луен, Лисбет Барли и Барбара Свенсен.

Известно време Вили стоеше с поглед, вперен в нищото. После бавно кимна и отдръпна пръст от устата си.

— Как се досети, Хари?

— Разгадах мотива ти: ревност. Искал си да отмъстиш и на двамата, нали? Разбрал си за аферата на Лисбет със Свен Сивертшен по време на сватбеното ви пътешествие в Прага.

Вили затвори очи и отметна назад глава. Водата в дюшека забълбука.

— Разбрах в кой град сте карали медения си месец чак когато видях същата статуя на друга снимка, която днес ми изпратиха по мейла. В Прага.

— И се досети за останалото?

— Първоначално отхвърлих споходилата ме мисъл като абсурдна. После обаче започна да ми се струва разумна. Е, доколкото разумна може да се нарече проява на лудост. Убиецът-велокуриер не е сексуално обременен сериен престъпник, а човек, който е режисирал всичко така, че да изглежда достоверно и всички улики да водят до Свен Сивертшен. Само един човек е в състояние да направи такава постановка. Професионалист, за когото театърът е работа и страст.

Вили отвори едното си око.

— Ако те разбирам правилно, твърдиш следното: въпросният тип е планирал убийството на четирима души, за да си отмъсти само на един?

— От петте посочени жертви само три са избрани на случаен принцип. Успя да ни заблудиш, че местопрестъпленията са плод на произволно поставена върху картата на Осло пентаграма. В действителност обаче си нарисувал кръста на марата , като си взел за отправни точки твоя адрес и къщата на майката на Свен Сивертшен. Хитро, но плод на елементарна геометрия.

— Наистина ли вярваш в правотата на теорията си, Хари?

— Свен Сивертшен не познава жена на име Лисбет Барли, но когато му споменах моминското й име — Лисбет Харанг — се сети много добре за коя става дума, Вили.

Вили мълчеше.

— Едно не разбирам — продължи Хари. — Защо си забавил отмъщението си толкова дълго?

Вили се плъзна нагоре по леглото.

— За начало ти казвам: не разбирам какво се опитваш да ми припишеш, Хари. Не ми се ще да поставям теб и себе си в трудната ситуация да направя самопризнание. Но понеже късметът е на моя страна и ти не си в състояние да докажеш каквото и да било, нямам нищо против да си развържа езика. Както знаеш, умея да ценя търпеливите слушатели.

Хари се размърда неспокойно.

— Да, Хари, наистина знам за връзката на Лисбет с този мъж, но разбрах за нея едва през пролетта.

Навън отново заваля, капките лекичко почукваха по прозорците на тавана.

— Тя ли ти каза?

— Никога не би го направила — поклати глава Вили. — Възпитана е да премълчава такива неща. Вероятно изобщо нямаше да узная, ако не ремонтирахме апартамента. Открих писмо.

— Какво писмо?

— В работния й кабинет външната стена е гола, запазена във вида, в който е била иззидана в началото на двадесети век. Здрава е, но през зимата вътре е страшен студ. Исках да я покрия с панел и да я изолирам отвътре. Лисбет се възпротиви. Реакцията й ми се стори странна за практично момиче, израснало в съвременна жилищна сграда: нелогично е такава стара стена да има за нея сантиментална стойност. Веднъж, докато тя беше из града, разгледах внимателно стената. Не открих нищо и отместих бюрото й настрани. Дори и тогава не забелязах нищо необичайно, но разбутах тухлите. Едната леко се разклати. Дръпнах я и тя се отдели с лекота. Лисбет беше замаскирала пукнатините със сива вар. Зад тухлата намерих две писма. На плика беше написано името й и номер на пощенска кутия, за която не подозирах. Първоначално понечих да върна писмата на мястото им, без да ги чета, внушавайки си, че никога не съм ги виждал. Но не съм силен мъж. Не успях. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти.“ Така започваше писмото.