Ю Несбьо - Пентаграма

— Вили?

Понечи да извика по-силно, за да заглуши шума от душа на долния етаж, но се сети как Вили изрично я предупреди да не повишава глас, защото след днешния почивен ден я чакат представления всяка вечер. Още с пристигането й той я помоли просто да не говори, макар че преди това й обеща да отработят няколко промени в репликите, наложителни заради неестественото им звучене, и я накара да се гримира като Илайза Дулитъл, за да придаде достоверност на репетицията.

Тоя отметна от ръба на водното легло чаршафа, стегнат с ластик. Отдолу нямаше постелка, а само син, полупрозрачен гумен дюшек. Какво обаче я боцкаше по гърба? Опипа дюшека. Ето го, под гумата, но не виждаше ясно. Протегна се, запали нощната лампа и я насочи срещу дюшека. Бучката пак изчезна. Сложи ръка върху дюшека и зачака. Ето, пак се появи, бавно изплува нагоре. Тоя разбра, че то потъва, като натисне дюшека, и после се издига отново. Отмести ръка.

Първоначално различи само очертанията по дюшека. Нещо като профил. Не, не като профил. Наистина беше профил. Тоя лежеше по корем, притаила дъх. Вече го усещаше от глава до пети: отвътре лежеше човешко тяло. Подемната сила на водата го повдигаше към нея, а силата на тежестта я теглеше надолу. Като двама души, които се опитват да станат едно цяло. А вероятно те наистина представляваха цялост, защото Тоя се погледна сякаш в огледало.

Искаше да изкрещи, да си съсипе гласа, да престане да се прави на послушна или на изпълнителна. Отново да стане старата Тоя. Но нямаше сили. Просто впери поглед в бледото, посиняло лице на сестра си, втренчено в нея с очи без зеници. Чуваше как душът свисти като телевизор след края на програмата, а по паркета капят капки: Вили явно бе излязъл от банята.

— Няма как да е той — поклати глава Рут. — Не… не… е възможно.

— При последната ни среща споменахте, че сте обмисляли да отидете по покрива до Барли и да ги шпионирате — подсети ги Хари. — Вратата на терасата им цяло лято стояла открехната. Сигурни ли сте?

— Да, но защо просто не позвъните? — учуди се Орлицата на Тронхайм.

Хари поклати глава.

— Ще се усъмни и рискуваме да се измъкне. Налага се да го заловя още тази вечер, ако вече не е твърде късно.

— Как така твърде късно? — Орлицата присви око.

— Слушайте, моля ви единствено да използвам балкона ви, за да се кача на покрива.

— Няма ли и други полицаи? — продължи Орлицата. — Не носите ли заповед за обиск или нещо подобно?

Хари поклати глава.

— Имам основателна причина да го подозирам — обясни той. — И не ми е необходимо разрешение за обиск.

Раздаде се гръм — ниско над главата на Хари, като предупреждение. Улукът над балкона бе боядисан в жълто, но по-голямата част от боята се беше олющила и оголила червеникави ръждиви петна. Хари се хвана с две ръце и предпазливо дръпна ламарината, за да провери дали е стабилна. Тя поддаде с жалостив звук, от мазилката се откърти болт и полетя към задния двор. Хари пусна улука и изруга. Така или иначе нямаше избор. Стъпи върху парапета на балкона и се хвана за улука. Погледна надолу. Инстинктивно задиша по-учестено. Чаршафът на сушилника приличаше на малка бяла пощенска марка, разлюляна от вятъра.

Хари се засили, стъпи на краката си и бавно започна да пристъпва. Макар че покривът беше стръмен, силата на сцепление между солидните подметки на кубинките му и керемидите се оказа достатъчно голяма, за да измине двете крачки до комина. Прегърна го като стар приятел. Изправи се и се огледа. Някъде над морето проблесна гръмотевица. А въздухът, досега неподвижен, започна леко да дърпа якето му. Хари се стресна от внезапно стрелната се край лицето му черна сянка. После тя полетя над жилищните сгради. Лястовица. Хари я проследи с поглед как си намери убежище под стряхата.

Изпълзя до върха на покрива, набеляза си черен ветропоказател на петнадесетина метра, пое си дълбоко въздух и тръгна внимателно по билото на покрива, пазейки равновесие с разперени ръце като танцьор на въже.

Измина половината път и ето какво се случи.

Хари чу шумолене и първоначално помисли, че идва от короните на дърветата. С усилването на звука сушилникът долу започна да се върти и да скърца. Хари обаче още не усещаше вятъра. После вихърът го връхлетя. Край на сушата. Вятърът го удари в гърдите като въздушна лавина, избутана напред от падащите водни маси. Той залитна назад и се олюля. Нещо трополеше по керемидите, устремено към него: дъждът. Потопът. Рукна като из ведро и за секунди наводни всичко. Хари се мъчеше да възстанови равновесието си, но сцеплението изчезна. Сякаш стъпваше върху сапун. Подметката се плъзна и Хари безпомощно политна напред към ветропоказателя с протегнати ръце и разперени пръсти. Дясната му ръка дращеше по мокрите керемиди, търсеше да се хване за нещо, но не намери за какво. Силата на тежестта безмилостно го засмука, стърженето на ноктите, докато се свличаше надолу, напомняше звука от точенето на нож. Чу как скърцането на сушилника заглъхна, усети ламарината на улука под коленете си с ясното съзнание, че вече е на ръба. Изпъна тялото си в отчаян опит да го удължи, да се превърне в антена. Антена! Лявата ръка я стигна и я сграбчи. Металът поддаде, огъна се и се наведе. Имаше опасност да последва Хари в полета към земята, но все пак издържа.