Ю Несбьо - Пентаграма

Хари забеляза как по смаяното лице на Вили пробяга лек тик, когато чу думата „абсурд“.

— Семето от аптекарски копър може да стигне до ректума ти най-рано в девет вечерта. Следователно пръстът на Лисбет е бил в тялото ти в даден момент от вечерта, нощта или следващия ден. При всички случаи след като си подал сигнала за изчезването й. Разбираш ли какво ти казвам, Вили?

Режисьорът се втренчи в Хари. Или, по-точно, очите му бяха насочени към Хари, но погледът му се взираше някъде в далечината.

— Това се нарича веществено доказателство — обясни Хари.

— Ясно — кимна бавно Вили. — Веществено доказателство, значи.

— Да.

— Конкретен и неоспорим факт.

— Точно така.

— В съда обожават такива неща, нали? По-убедителни са от самопризнанието, а?

Полицаят кимна.

— Фарс, Хари. Замислих го като фарс. С бързо влизащи и излизащи хора. Погрижих се да стоим на терасата, та да ни виждат съседите. По някое време помолих Лисбет да ме последва в спалнята. Там извадих пистолета от ковчежето с инструменти, а тя погледна дългата цев и заглушителя с уголемени от изненада очи — точно като във фарс.

Вили извади ръка изпод възглавницата. Хари се вторачи в цевта със заглушител, насочена към него.

— Седни, Хари.

Хари седна и усети как длетото се заби в кожата му.

— Тя ме разбра погрешно, всъщност дори е смешно. Колко поетично би било: да язди върху ръката ми, а аз да еякулирам горещо олово там, където му е позволила да свърши.

Вили стана от леглото и се чу шум от разплискана вода.

— Но според изискванията на фарса събитията трябва да се развиват бързо и се видях принуден веднага да си взема сбогом.

Той застана гол пред Хари и вдигна пистолета.

— Опрях дулото о челото й, което се набръчка от учудване. Така правеше тя, щом светът й се стореше несправедлив или просто неразбираем. Например вечерта, когато й разказах пиесата на Бърнард Шоу „Пигмалион“, залегнала в основата на „Моята прекрасна лейди“. Там Илайза Дулитъл не се омъжва за професор Хигинс — мъжът, който я възпитава и преобразява от просякиня в образована млада жена, а забягна с младия Фреди. Лисбет побесня. Според нея Илайза била длъжница на професора, а Фреди — безинтересен въздухар. И знаеш ли, Хари, тогава аз се разплаках.

— Ти си луд — прошепна Хари.

— Очевидно е така — сериозно се съгласи Вили. — Постъпката ми е чудовищна, лишена от онова самообладание, което обзема хората, водени от омраза. Аз съм най-обикновен човек: послушах зова на сърцето си. А то ми казваше да обичам с любовта, дадена ни от Бог. Тя именно ни превръща в оръдия в ръцете му. Нима Исус и пророците също не са били обявени за луди? Разбира се, че сме луди, Хари. Луди сме и в същото време сме най-нормалните хора на света. Ако някой ми каже, че съм извършил безумие и сърцето ми е уродливо, бих го попитал: кое сърце е по-уродливо, онова, което не може да спре да обича, или другото, което е обичано, но не е в състояние да отвърне на любовта?

Последва продължително мълчание. Хари се изкашля:

— И я застреля?

Вили кимна бавно.

— На челото й се образува малка вдлъбнатина — продължи той с почуда в гласа — и черна дупчица като от забоден в ламарина пирон.

— А после си я скрил на единственото място, където си знаел, че и куче-следотърсач няма да я открие.

— В апартамента беше горещо — Вили заби поглед над главата на Хари. — На перваза бръмчеше муха, съблякох се гол, за да не изцапам с кръв дрехите си. Бях си приготвил необходимите инструменти. Отрязах средния пръст на лявата й ръка с клещите, съблякох я, извадих пулверизатора с морска пяна и бързо запълних дупката от куршума, раната на ръката и всички останали отвори по тялото й. Предварително източих част от водата от дюшека — оставих го пълен само до половината. Не разлях и капка, когато я проврях през изрязания от мен отвор. После запуших дупката с лепило и гума с помощта на пистолет с горещ въздух. Стана по-лесно от първия път.

— И оттогава я държиш тук? Погребана във водното легло?

— Не, не — възпротиви се Вили, без да мести очи от точката над главата на Хари. — Не съм я погребал. Върнах я в майчината утроба като начало на прераждането й.

Разумът диктуваше на Хари да изпита страх. Опасно е да не се бои. Логично е устата му да пресъхне и да усеща как сърцето му блъска лудо в гърдите, но той чувстваше как го наляга умора.

— И си напъхал отрязания пръст в ануса си — констатира Хари.

— Хм. Перфектното скривалище. Нали ти казах, очаквах да доведете куче-следотърсач.