Ю Несбьо - Червеношийката

Хари извади цигара, открехна прозореца и се загледа в жълтите шлакови възвишения — единствения цветен щрих сред монотонния, скучен пейзаж.

— Та какво ще кажеш, Хари?

— Че трябва да дадеш газ, за да хвана самолета, Есайас.

Есайас удари толкова силно, че Хари се удиви как воланът не се откачи.

Хелена седеше сама на задната седалка на черния мерцедес на Андре Брокхард. Автомобилът бавно се клатушкаше между огромните кестени, опасващи алеята от двете страни. Отиваха към конюшните на зоологическата градина „Лайнц“.

Тя погледна зелените полянки наоколо. Зад тях по сухия чакъл се вдигна облак прах. Дори и с отворен прозорец в колата бе почти непоносимо горещо.

В началото на буковата гора на сянка пасяха стадо коне и вдигнаха глави при преминаването на колата край тях.

Хелена обожаваше зоологическата градина. Преди войната често прекарваше неделните си дни в тази огромна гора от южната страна на Вийнервалд — на пикник с родителите си, с чичовци и лели или на езда с приятели.

Тя се подготви за всевъзможни сценарии, когато вчера икономката от болницата й съобщи, че Андре Брокхард иска да говори с нея и днес преди обяд ще изпрати кола. Откакто получи препоръката от управата на болницата заедно с разрешението да замине, сякаш се носеше из облаците и затова първо й хрумна да се възползва от случая и да благодари на бащата на Кристофър за помощта му. После осъзна, че Андре Брокхард едва ли я вика, за да й даде възможност да му благодари.

Успокой се, Хелена , мислеше си тя. Сега не могат да ни спрат. Утре рано сутринта се махаме оттук.

Вчера опакова два куфара с дрехи и любимите си вещи. Последно взе разпятието над леглото си. Детската латерна, подарък от баща й, остана на тоалетката. Странно как неща, с които не бе и помисляла да се разделя доброволно, сега значеха толкова малко за нея. Беатрис й помогна и двете си поговориха за миналите дни, докато слушаха как майка й крачи напред-назад на долния етаж. Очакваше ги тежко и трудно сбогуване. Но Хелена мислеше само какво предстои тази вечер. Урия каза, че е срамота, дето не е разгледал Виена, преди да отпътува, и я покани на вечеря. Тя не знаеше къде, той само й намигна загадъчно и попита дали могат да вземат колата на лесничея.

— Пристигнахме, Fraulein Lang — шофьорът посочи нагоре по пътя, където в края на алеята се виждаше фонтан. Над водата позлатен купидон пазеше равновесие на един крак на върха на кълбо от стеатит. Зад него се издигаше господарската къща от сив камък. Две дълги, ниски, боядисани в червено дървени постройки от двете страни на къщата заедно с една обикновена каменна сграда образуваха вътрешен двор зад главната постройка.

Шофьорът спря, излезе и отвори вратата на Хелена.

Андре Брокхард стоеше пред вратата на господарската къща. Сега се запъти към тях, а лъскавите му жокейски ботуши блестяха на слънчевата светлина. Андре Брокхард, около петдесет и пет годишен, имаше пъргава походка на младеж. Бе разкопчал червеното си вълнено яке заради жегата с пълното съзнание, че така атлетичните му гърди изпъкват още по-добре. Жокейските панталони бяха опънати по стегнатите му бедра. Брокхард-старши удивително напомняше на сина си.

— Хелена! — Гласът му, сърдечен и топъл, издаваше самочувствието на онези властни мъже, които сами определят кога ситуацията да бъде сърдечна и топла. Не беше го виждала отдавна, но й се стори, че изобщо не се е променил: с прошарена коса, висок, със сини очи, които я гледаха над едър, величествен нос. Устата му с форма на сърце наистина загатваше, че този мъж може би има и по-чувствителна страна, но повечето хора все още не я бяха забелязали.

— Как е майка ти? Дано не е било нахално от моя страна да те взема от работа по този начин — подаде й ръка и бързо и сухо стисна нейната. Продължи, без да чака отговор:

— Трябва да поговоря с теб и го намирам за неотложно — разпери ръце към сградите. — Е, ти си била тук и преди.

— Не — Хелена го погледна усмихнато с присвити очи.

— Така ли? Очаквах Кристофър да те е водил тук, та вие двамата преди бяхте неразделни.

— Грешите, хер Брокхард. Кристофър и аз наистина се познавахме, но…

— Така ли? В такъв случай трябва да те разведа наоколо. Хайде да слезем в конюшните.

Леко докосна талията й и я поведе към едната дървена постройка. Чакълът скърцаше под краката им.

— Много е тъжно това, което се случи с баща ти, Хелена. Наистина много жалко. Би ми се искало да направя нещо за теб и за майка ти.