Ю Несбьо - Червеношийката

— Сигурно възнамерявате да си намерите работа след края на войната? — попита майката и поднесе към устата си последното парченце картоф.

Урия кимна и търпеливо зачака неизбежно следващия въпрос, докато госпожа Ланг преглътне хапката си.

— И какво ще работите, ако смея да попитам?

— Пощальон. Или поне ми обещаха място, преди да започне войната.

— Ще разнасяте поща? Във вашата страна разстоянията между селищата не са ли твърде големи?

— Не е толкова зле. Заселваме се там, където има условия за живот. По бреговете на фиордите, в долините и на места, защитени от бури и ветрове. А имаме и няколко града и по-големи населени места.

— Наистина ли? Интересно. Може ли да попитам дали имате някакво имущество?

— Майко! — Хелена направо не повярва на ушите си.

— Да, скъпа? — Майка й попи устата си със салфетка и даде знак на Беатрис да прибере чиниите.

— Сякаш го подлагаш на разпит — тъмните вежди на Хелена образуваха криле на летяща чайка върху бялото й чело.

— Да — майка й се усмихна лъчезарно на Урия и вдигна чаша. — Това си е разпит.

Урия повдигна на свой ред чашата си и й се усмихна в отговор.

— Разбирам ви, госпожо Ланг Тя е единствената ви дъщеря. Ваше неотменимо право и, дори бих казал, ваш дълг е да си изясните докрай какъв мъж е намерила дъщеря ви.

Тънките устни на госпожа Ланг вече се бяха свили, за да отпият, но внезапно чашата с вино спря във въздуха.

— Не съм заможен — продължи Урия, — но съм трудолюбив, имам глава на раменете си и сигурно ще успея да изхранвам себе си, Хелена и още няколко гърла. Обещавам да направя за нея всичко по силите си, госпожо Ланг.

Хелена почувства неистово желание да се разкиска и същевременно я обзе странно вълнение.

— Велики Боже! — извика майка й и остави чашата. Май доста избързвате, млади момко?

— Да — Урия отпи голяма глътка вино и продължително заразглежда чашата. — И трябва да повторя, че това вино наистина е много хубаво, госпожо Ланг.

Хелена се опита да го ритне, но не стигна до крака му под широката дъбова маса.

— Но днес времената са особени. И има много малко от него — той остави чашата си, но все още не я изпускаше от очи.

Едва видимата усмивка, която Хелена сякаш бе доловила, сега бе изчезнала.

— Седял съм и съм разговарял с другарите ми от войната във вечери като тази, госпожо Ланг. Какво ще сторим някой ден за новата Норвегия и за всички мечти, които ще осъществим. По-мащабни и по-незначителни. И само няколко часа по-късно те лежаха безвъзвратно мъртви на бойното поле.

Вдигна поглед и погледна госпожа Ланг в очите.

— Избързвам, защото открих жената, която обичам и която ме обича. Навън бушува война и всичките ми приказки за бъдещи планове са само прах в очите. Живея за мига, госпожо Ланг. А може би и вие имате само него.

Хелена бързо погледна майка си. Тя седеше като попарена.

— Днес получих писмо от норвежката полиция. Ще се запиша във военния лазарет в Синсен Скуле 52 52 Синсен Скуле — училище в Осло, което по време на Втората световна война използвали като лазарет. — Б.пр. в Осло за медицински преглед. Тръгвам след три дена. И смятам да взема дъщеря ви със себе си.

Хелена притаи дъх. Тежкото тиктакане на стенния часовник отекваше в стаята. Диамантите на майка й продължаваха да блестят, а мускулите й се стягаха и се отпускаха под набръчканата кожа на врата й. Внезапен полъх от вратата към градината наведе пламъците на свещите и по сребристия тапет сенките подскочиха между тъмните мебели. Само сянката на Беатрис на вратата към кухнята не помръдваше.

— Strudel 53 53 Щрудел (нем.). — Б.пр. — оповести майката и махна с ръка към Беатрис. — Виенски специалитет.

— Искам само да знаете, че наистина го очаквам с нетърпение — каза Урия.

— Да, така и трябва — майката се усмихна с присвити устни. — Приготвен е от ябълки от собствената ни градина.

Полицейското управление „Хилброу“ в центъра на Йоханесбург приличаше на крепост: бодлива тел увенчаваше стените на оградата, а телени мрежи защитаваха малките като бойници прозорци.

— Само в този район снощи са убити двама чернокожи — обясняваше полицай Есайас Бърн, докато превеждаше Хари през лабиринт от коридори, боядисани в бяло с излющени стени и изтъркан линолеум. — Видяхте ли огромния хотел „Карлтън“? Затворен е. Белите отдавна се евакуираха в предградията и сега стреляме само по нашите.