Ю Несбьо - Червеношийката

Например да ни поканиш на последната Коледа, както правеше преди , помисли си Хелена, но си замълча, защото за нея това се оказа повод за радост — не се наложи да слуша мрънкането на майка си, че трябва да присъства.

— Янич! — извика Брокхард на чернокосо момче, което чистеше седла до огряната от слънцето стена. — Изведи Венеция!

Момчето се скри в конюшнята, а Брокхард, пружинирайки на пети, леко удряше с камшика по коляното си. Хелена погледна ръчния си часовник.

— Боя се, че не мога да остана дълго, хер Брокхард. Дежурството ми…

— Не, разбира се. Ясно. Да говорим по същество.

Чуха упорито цвилене и удар от копита по дъските в конюшнята.

— Случи се така, че баща ти и аз сключихме общи сделки. Преди злополучния фалит, разбира се.

— Знам.

— Да, и сигурно знаеш, че баща ти имаше много дългове. Това е косвената причина за случилото се впоследствие. Имам предвид този злощастен… — затърси подходящата дума. И я намери: — … афинитет към хищни еврейски лихвари, което го погуби.

— Говорите за Йозеф Бернщайн?

— Вече не помня имената на тези хора.

— А би трябвало, та той ви гостуваше на Коледа.

— Йозеф Бернщайн ли? — Андре Брокхард се засмя, но смехът не стигна до очите му. — Навярно е било преди много години.

— На Коледа през 1938-а. Преди войната.

Брокхард кимна и хвърли нетърпелив поглед към вратата на конюшнята.

— Имаш услужлива памет, Хелена. Това е хубаво. На Кристофър му трябва жена с остър ум. Искам да кажа, понеже той понякога губи своя. Иначе е свястно момче, ще видиш.

Хелена усети как сърцето й заблъска в гърдите. Да не би нещо да не е наред? Брокхард-старши й говореше като на бъдеща снаха. Но тя почувства как гневът й взе връх над страха. Заговори с намерението да прозвучи дружелюбно, но гневът я стисна за гърлото и гласът й отекна твърдо и рязко:

— Надявам се, не е станало някакво недоразумение, хер Брокхард.

Брокхард сигурно забеляза хладната нотка. Във всеки случай в думите му вече нямаше и следа от топлотата, с която я посрещна:

— В такъв случай трябва да отстраним тези недоразумения. Бих искал да погледнеш това.

Извади от вътрешния джоб на червеното си яке лист хартия, разгъна го и й го подаде.

Burgschaft 58 58 Поръчителство (нем.). — Б.пр. , стоеше най-отгоре на документа с вид на договор. Очите й се плъзнаха по гъсто изписания текст. Не разбра почти нищо от съдържанието освен, че се споменаваше къщата във Вийнервалд, а имената на баща й и на Андре Брокхард стоят най-долу заедно с подписите им. Хелена погледна Брокхард въпросително:

— Изглежда като гаранция.

— Гаранция е — кимна той. — Баща ти разбра, че кредитите на евреите ще бъдат иззети, а заедно с тях и неговите. Тогава ме помоли да му стана гарант за значителни заеми в Германия с цел да рефинансира старите. Нещо, което бях достатъчно мекушав да направя. За да не изглежда гаранцията като благотворителност от моя страна, баща ти, воден от честолюбие, настоя вилата, където живееш сега с майка си, да се включи като залог за гаранцията.

— Защо за гаранцията, а не за заема?

Брокхард я погледна изненадано.

— Уместен въпрос. Причината е, че стойността на вилата не е достатъчно голяма като гаранция за заема, от който баща ти имаше нужда.

— Но подписът на Андре Брокхард е достатъчен?

Той се усмихна и изтри с ръка силния си врат, як като на бик, покрит със слой лъскава пот заради жегата.

— Притежавам това-онова във Виена.

Меко казано. Всички знаеха, че Андре Брокхард има значителни пакети от акции в две от най-големите австрийски компании. След аншлуса на Хитлер през 1938 година компаниите се отказаха от производството на инструменти и машини и започнаха да правят оръжие за силите на оста Рим-Берлин, а Брокхард се превърна в мултимилионер. А сега Хелена разбра, че той притежава и вилата, където тя живее. Усети как в стомаха й започвала расте буца.

— Но недей да се тревожиш толкова, скъпа моя Хелена — възкликна Брокхард и топлотата в гласа му изведнъж се завърна. — Нямам намерение да отнемам вилата на майка ти, както се досещаш.

Но буцата в стомаха на Хелена продължаваше да расте. Спокойно би могъл да добави: „Или на моята снаха.“

— Венеция! — извика той.

Макар че в главата на Хелена се вихреше ураган от мисли, гледката я накара да забрави за миг всичко. Никога не бе виждала по-красив кон. Приличаше на божествено творение, застанало пред нея.

— Липицанер — обясни Брокхард. — Най-поддаващата се на дресура конска раса в света. Максимилиан II ги е внесъл от Испания. С майка ти, разбира се, си ги гледала как представят програмата си в Die Spanische Reitschule 59 59 Испанската школа за конна езда; намира се във Виена (нем.). — Б.пр. в града, нали?