Луиз Пени - Убийството на художника

- Защо пък да не можем да слагаме красиви неща в пансиона? - оплакваше се Габри, докато той и Оливие обикаляха бистрото в търсене на подходящо място за дрешника. Забелязаха Гамаш и отидоха при него. Габри искаше да попита нещо.

- Подозирахте ли нас в някакъв момент?

Инспекторът вдигна поглед към тях: единият - едър и жизнерадостен, другият - слаб и сдържан.

- Не. Вие и двамата сте получили прекалено много рани в живота си, за да проявите каквато и да било жестокост. От опит зная, че дълбоко наранените хора или започват да причиняват болка на другите, или стават по-добри. Вие не бихте стигнали до убийство. Ще ми се да можех да кажа същото за всички останали тук.

- Какво имате предвид? - запитаха Оливие и Габри в един глас.

- Нима очаквате да ви кажа? Въпросното лице може никога да не направи нищо. - Габри забеляза неубедителното изражение на Гамаш, което излъчваше известен страх.

В този момент Мирна дойде за поредната си порция горещ шоколад.

- Имам един въпрос към вас - каза на Гамаш, щом поръча. - Какво му е на Филип? Защо така се е настървил срещу баща си?

Инспекторът се зачуди доколко има право да сподели тази служебна информация. Изабел Лакост бе изпратила в лабораторията предмета, който намери в стаята на Бернар, и резултатите от изследванията бяха дошли. По него бяха отпечатъците на Филип. Гамаш не се изненада. Бернар Маланфан бе шантажирал младежа през цялото време.

Знаеше обаче, че поведението на Филип се е променило още преди това. Превърнал се бе от щастливо и добро момче в жесток, мрачен и нещастен младеж. Гамаш се бе досетил за причината, а списанието я потвърди. Филип не ненавиждаше баща си. Не. Той ненавиждаше самия себе си, но си го изкарваше на Матю.

- Съжалявам - отвърна. - Не мога дави кажа.

Докато Гамаш обличаше палтото си, Оливие и Габри се приближиха до него.

- Ние май знаем защо Филип се държи по този начин - каза Габри. - Написахме го на ей това листче. Ако се окаже, че сме прави, ви молим само да кимнете.

Гамаш отвори бележката и я прочете. После я сгъна и пъхна в джоба си. Когато стигна до вратата, се обърна и изгледа двамата мъже, застанали един до друг. И кимна, макар да не беше в правото си. Никога нямаше да съжали за това.

Двойката изпрати с поглед куцукащия Гамаш до колата му, която скоро потегли и се скри в далечината. Габри изпита дълбока тъга. От известно време знаеше какво става с Филип. И колкото и да бе странно, замерянето им с тор го бе потвърдило. Тъкмо затова бяха решили да поканят момчето да отработи дълга си в бистрото. Където можеха да го наблюдават и - още по-важно - където той можеше да наблюдава тях. И да се убеди, че всичко е наред.

- За теб е. - Клара извади ръката, която бе държала зад гърба си, и поднесе една голяма фотография, която бе обработила на компютъра си и разпечатала. Засия, щом Питър се загледа в нея. Но усмивката й угасна. Явно не я беше разбрал. Не беше нещо необичайно за него, той рядко схващаше творбите й. Но се беше надявала, че този път ще е различно. Подаръкът й беше едновременно снимката и доверието, което му гласува, като му я показа. Творбата беше толкова болезнено интимна, че я разголваше напълно пред него. След като не бе споменала на Питър за чакалото край еленската пътека и за някои други неща, сега искаше да признае, че не е постъпила правилно. Че го обича и му се доверява.

Той се втренчи в странната фотография. На нея бе изобразен сандък върху кокили, който напомняше за къща на дърво. Вътре имаше някакъв камък или яйце, Питър не беше сигурен кое от двете. Както обикновено творбата бе двусмислена. И започваше да му се вие свят от нея.

- Това е къща чакало - заяви Клара, сякаш думите й обясняваха всичко.

Питър не знаеше какво да каже. Напоследък, особено през последната седмица, не беше имал кой знае какво да каже на когото ида било.

Клара се чудеше дали ще й се наложи да обяснява символиката на камъка и връзката му със смъртта. Беше възможно също предметът да е яйце. Символ на живота. Кое от двете? Доброто изкуство винаги беше двузначно. До тази сутрин къщата на дървото беше неподвижна, но всички тези разговори за хора, застинали в развитието си, бяха дали на Клара идеята да я завърти. Като малка планета със своя собствена гравитация и реалност. В нея имаше и живот, и смърт - неделими, както у повечето домове. И последната алюзия: домът като алегория на личността. Като автопортрет на всеки наш избор. И на слепотата, която понякога проявяваме.

Питър не успя да я схване. Не направи и опит. Просто се обърна и остави Клара сама със снимката в ръка. Никой от двамата не знаеше, че един ден тази творба ще я направи известна.