Луиз Пени - Убийството на художника

Мазето на Тимър се бе оказало абсолютно чисто, след като възстановиха електричеството. Не откриха никакви змии там. Никакви змийски гнезда. По нищо не личеше в него да са влизали други отровни създания освен Беи. Провисналите от тавана и гредите „змии“ се оказаха кабели, а Клара бе ритала и мятала парчета градински маркуч в страха си. Силата на въображението никога не преставаше да изумява Клара.

- Една от причините разследването да се забави беше, че допуснах грешка - призна Гамаш. - Наистина голяма грешка. Помислих си, че Беи е влюбен във вас, Клара. Романтично влюбен. Дори го запитах дали е така. И сгреших много. Вместо откога е влюбен във вас, трябваше да го питам какви са чувствата му към вас. С което му дадох идеалната възможност да затвърди позицията си на жертва. Той не ви е хвърлял погледи крадешком заради някаква скрита страст, а от страх. Знаел е колко интуитивна личност сте; че има най-голям шанс тъкмо вие да проумеете всичко. Но с идиотския си въпрос аз му дадох картбланш и се проявих като най-големия глупак.

- Но в крайна сметка разнищихте всичко - възрази Клара. - Беи проумя ли какво е сторил?

- Не. Убеден е, че е постъпил абсолютно правилно. Смята, че парите на Хадли по право му принадлежат. Както и имотите. Майка му просто временно била тяхна притежателка до момента, в който те станат негова собственост. Самата мисъл, че е възможно да не получи в наследство всички имоти и пари на семейството, била толкова непоносима, че Тимър не му оставила друг избор, освен да я убие. И след като тя го поставила в такова положение, значи вината не била негова. Тя сама си го била изпросила.

Оливие потръпна.

- Изглеждаше толкова деликатен.

- И е такъв - потвърди Гамаш - до момента, в който някой изкаже несъгласие с него или не му даде онова, което иска. Като едно голямо дете. Убил е майка си заради парите. А Джейн, защото е считал, че ще разкрие истината за него пред целия свят с картината си.

- Каква ирония - обади се Питър. - Мислел е, че присъствието му в „Един ден от събора“ ще го издаде. А всъщност го издаде тъкмо това, че е заличил лицето си. Ако не беше пипал картината, никога нямаше да бъде заловен. През целия си живот беше пасивен и инертен. И когато най-сетне прояви активност, допусна най-голямата си грешка.

Рут Зардо бавно и с усилие се изкачваше по хълма, повела на каишка Дейзи. Сама бе изявила желание да разхожда кучето на Беи, с което изненада най-вече себе си. Но усети, че е взела правилното решение. Две куци стари дами. Те бавно пристъпваха по неравната пътека, като внимаваха да не се хлъзнат по натрупалия сняг.

Долови звука, преди да види предмета - молитвената пръчка с нейните яркоцветни панделки, развети на вятъра. Даровете им се мятаха във въздуха и се блъскаха един друг като истински приятели. Такива, които се сдърпват и си причиняват взаимно болка понякога, но никога нарочно. Рут улови старата фотография, съвсем избледняла от дъжда и снега. Не беше виждала снимката от шейсет години, от деня, когато я бе направила на събора. Джейн и Андреас бяха на нея със сияещи лица. А зад тях бе Тимър, втренчена в обектива на Рут и оголила зъби срещу нея. Още преди години Рут бе проумяла, че Тимър знае за предателството й към Джейн. Сега тя беше мъртва. Андреас беше мъртъв. Джейн беше мъртва. И Рут почувства, че може би е дошъл и нейният час. Пусна старата снимка, която бързо се върна при другите танцуващи предмети.

Рут пъхна ръка в джоба си и извади оттам книжката, която си бе избрала за подарък от къщата на Джейн. Извади и плика, който бе оставила за нея старата й приятелка. В него имаше картичка, изрисувана от Джейн. Образът на нея бе почти двойник на онзи от всекидневната на Джейн. Само дето двете прегърнати момичета тук бяха стари и хилави. Две старици, хванати за ръце. Рут пъхна картичката в износената книжка, от която се носеше дъх на „Флорис“.

Зачете от нея с треперещ глас, а вятърът отвяваше думите й при снежинките и ярките панделки. Дейзи я гледаше с обожание.

Гамаш седеше в бистрото, където се бе отбил да се сбогува с приятелите си и може би да си купи сладкиш или два, преди да се прибере в Монреал. Оливие и Габри водеха разгорещен спор на тема къде да поставят великолепния уелски дрешник, който си бе харесал Оливие. Той се бе съпротивлявал на този избор. Казал си бе, че алчността е лошо нещо; че не е никак хубаво да взема най-красивото нещо от дома на Джейн.

„Поне този път вземи нещо символично - умолявал бе себе си. - Нещо дребно, което да ти напомня за нея. Роза например или някой малък сребърен поднос. Но не и уелския дрешник. Не и него.“