Ю Несбьо - Прилепът

— На колегите от криминалистика им се струпаха доста задачи по местопрестъплението.

— Уви, уви. Снощи почти не съм мигнал. Накрая жена ми ме накара да взема приспивателно. И на най-върлия си враг н-н-не пожелавам да стане свидетел на такава ужасия. Е, вие сигурно сте свикнали…

— С чак толкова зловещи гледки рядко се сблъскваме в практиката си.

— Не знам дали някога ще успея пак да прекрача прага на онази с-с-стая.

— Ще преодолеете шока.

— Само ме чуйте: вече д-д-дори не я наричам хранилището за реквизит, а онази стая.

Мъжът поклати отчаяно глава.

— Времето лекува. Доверете ми се. Преживял съм го неведнъж.

— Дано да сте прав, инспекторе.

— За теб съм Хари.

— Едно кафе, Хари?

Гостът прие и постави едната връзка ключове върху масата помежду им.

— Я гледай ти! Ключовете, които Рехтнагел взе назаем. О-о-опасявах се, че са се изгубили в суматохата, и ще трябва да подменяме всички патрони. Къде ги откри?

— В дома на Ото Рехтнагел.

— Как така? Нали снощи си е отворил именно с тях? Вратата на гримьорната му…

— Остави този въпрос на нас. Да те питам друго… Снощи кой стоеше зад сцената освен актьорите?

— Да видим… О-о-осветителят, двама сценични работници и тонтехникът. Поради скромните мащаби на продукцията н-н-н-ямаше нито шивачи, нито гримьори. Не се сещам да е имало други. По време на самото представление зад кулисите бяха само сценичните работници и актьорите. И аз, де.

— И не си видял никой друг?

— Не — заяви с непоклатима убеденост охранителят.

— А възможно ли е някой да се е вмъкнал отдругаде освен през задния вход или през страничната врата към гримьорните?

— Да, има отделен вход откъм балкона. Снощи на балкона не се качваха зрители, но вратата я оставихме отключена, защото осветителят работи горе. Обърни се към него.

Очите на осветителя изпъкваха като на дълбоководна риба на сухо.

— Я чакайте малко. Горе преди антракта наистина седеше някакъв тип. Още при предварителната продажба личи дали залата ще се напълни. Ако са заети малко места, се ограничаваме само с партера, но пускаме зрителите да се настаняват и на балкона. Не го заключваме. Онзи седеше съвсем сам на последния ред. Спомням си, че малко се озадачих защо си е избрал място толкова далече от сцената. Беше тъмно, но го видях. След антракта се върнах в кабината. Човека вече го нямаше.

— А възможно ли е да се е вмъкнал зад кулисите през същата врата като вас?

— Да, предполагам — осветителят се почеса по главата. — Ако е влязъл направо в хранилището за реквизит, никой не го е забелязал. Като се замисля, имаше нещо съмнително в този тип. Ами да. У мен се загнезди някакво смътно подозрение, което ме глождеше впоследствие; подозрение за нещо смущаващо…

— Добре. Всичко това е много ценно за мен. Сега ще ви покажа снимка…

— Впрочем има още нещо…

— … но преди това — Хари не позволи да го прекъснат — опитайте се да възстановите в паметта си външността на снощния зрител. Когато погледнете снимката, не мислете. Просто кажете първото, което ви дойде наум. После ще ви дам време да коригирате показанията си, но сега искам да реагирате съвсем спонтанно. Съгласен?

— Да — осветителят облещи изпъкналите си очи още повече и заприлича на жаба. — Готов съм.

Хари му показа снимката.

— Той е! — светкавично изстреля мъжът.

— А сега помислете, без да бързате, и ми кажете дали сте сигурен.

— Без съмнение. Точно това се опитах да ви кажа, инспекторе. Мъжът беше черен… абориген. Същият е!

Хари се чувстваше капнал. Бе отметнал купчина ангажименти и не му се мислеше какво още предстои. Асистент го заведе в залата за аутопсии. Дребният, набит доктор Енгелсон се бе надвесил над едро разплуто женско тяло, поставено върху метална маса под огромни светещи лампи. За днес на Хари не му се гледаха повече дебелани. Помоли асистента да съобщи на съдебния лекар, че господин Хоули, който днес е предупредил по телефона за визитата си, е пристигнал.

Енгелсон се вместваше доста успешно в клишето за смахнат професор. Рехавите кичури коса, останали по главата му, стърчаха във всички посоки, а по червендалестото му прасешко лице бяха наболи стръкчета руса брада.

— Да? — начумерено се извърна той.

На Хари му стана ясно, че лекарят е забравил за уговорката им.

— Казвам се Хари Хоули. Днес ви се обадих по телефона да помоля за предварителните резултати от аутопсията на Ендрю Кенсингтън.

Макар стаята да бе пропита с изпаренията от разтвори с неизвестно съдържание, Хари пак долови характерната миризма на джин, смесен с човешки дъх.