Ю Несбьо - Прилепът

Хари погледна тъмните си панталони. От дългото стоене в куфара се бяха намачкали и ръбът се бе изкривил. Погребението щеше да се състои в дванайсет часа.

— Не знам, сър.

Маккормак стана и започна обичайната си разходка пред прозореца, вече позната на Хари до болка.

— Цял живот съм работил само като полицай, Хоули, но продължавам да се чудя какво кара мен и колегите ми да водим чужди битки. Какво ни мотивира? Кой би искал да преживее толкова много страдание само за да може да възтържествува онова, което други хора смятат за справедливо? Само глупакът. Това сме ние, Хоули: глупаците. Благословени сме с огромна глупост; тя ни заблуждава, че е по силите ни да постигнем нещо. Правят ни на решето и ни разпердушинват, а ние просто се хвърляме в морето, като междувременно си въобразяваме — в нескончаемото си плиткоумие — че някой се нуждае от нас. И ако един ден прозрем в каква заблуда сме живели, ще бъде твърде късно, защото вече сме станали полицаи, седим в окопите и дума не може да има за отстъпление. И е съвършено безсмислено да се питаме какво, по дяволите, се случи, кога взехме погрешното решение. Осъдени сме да бъдем благодетели до края на живота си и сме обречени на провал. Но за щастие истината е доста относително понятие. Истината е еластична. Ние я огъваме и моделираме така, че да я сместим в живота си. Ако не цялата, поне част от нея. Понякога, за да изпитаме душевна хармония, ни е достатъчно да заловим един бандит. Но всеизвестен факт е, че не е здравословно да се занимаваш твърде дълго с изтребване на вредители. Защото започваш да свикваш с вкуса на използваната от теб отрова. И каква е поуката от историята, Хоули? Зенитчикът цял живот стреля от оръдейна кула и после умира. Какво повече да се каже? Истината е относителна. Не е лесно да се предвиди какви поражения нанасят екстремните травми на човек, който не е бил изложен на подобен стрес. Съдебните психиатри у нас често се опитват да прокарат разграничителна линия между болните и престъпниците. Така деформират истината, че да пасва на теоретичните положения в учебниците им. Правораздавателната ни система в най-добрия случай успява да отстрани от улиците някой деструктивен индивид, а журналистите се пънат да изпъкнат като идеалисти и помпат професионалния си имидж, разбулвайки чужди престъпления срещу правила, според тях гарант за справедливост. Но каква е истината ? Истината е, че никой не живее от истината, и затова никой не се интересува от нея. Всеки я прекроява според собствената си изгода и съобразно властта, с която разполага.

Той прикова поглед в Хари.

— И така: кой има интерес истината за Ендрю Кенсингтън да излезе наяве? Кой би спечелил от една грозна, деформирана истина с опасни израстъци, които стърчат и не се вместват никъде? Полицейският началник ще обере само негативи. Политиците от градския съвет — също. Важи и за поборниците за каузата на аборигените, и за синдиката на полицаите, и за дипломатическите мисии. Излиза, че никой няма интерес това да се случи, нали?

Хари понечи да отговори „близките на Ингер Холтер“, но се въздържа. Маккормак спря до портрета на младата кралица Елизабет II.

— Предпочитам казаното тук да си остане между нас двамата, Хоули. Навярно разбираш, че така е най-добре.

Хари отстрани дълъг риж косъм от панталона си.

— Обсъдих положението със съветници на кмета — продължи Маккормак. — За да не събудим съмнения, случаят „Ингер Холтер“ ще продължи да се ползва с приоритет. Като не открием нищо ново, след известно време хората ще се задоволят с обяснението, че клоунът е убил норвежката. Колкото до убиеца на клоуна, няма да излезем с окончателно становище, а ще съобщим, че уликите водят към убийство от ревност, дело вероятно на незнаен, измамен любовник. В такива случаи обществеността е склонна да приеме, че виновникът се е измъкнал. Макар да липсват преки, косвените доказателства са доста убедителни и след няколко години случаят ще потъне в архивите. Колкото до версията за сериен убиец, работили сме по нея за известен период, но после сме я отхвърлили.

Хари се накани да си върви. Маккормак се прокашля.

— Подготвям служебната ти препоръка, Хоули. След заминаването ти ще я изпратя на шефката ти в Осло. Летиш утре, нали?

Хари кимна и излезе.

Нито деликатният вечерен бриз притъпи главоболието на Хари, нито тъмната пелена на спускащия се мрак успяваше да забули ярките картини в ума му. Той се скиташе безцелно из улиците. През алеята в Хайд парк притича някакъв гризач. Първоначално Хари го взе за едър плъх, но като се приближи, разгледа по-отблизо рошавия немирник. В очите на гризача проблясваше сиянието на лампите. Без да е виждал на живо подобно животно, Хари предположи, че се е натъкнал на опосум. Дребосъкът, изглежда, никак не се боеше от хора, защото без никакъв страх подуши любопитно въздуха, издавайки чудновати, жални звуци.