Ю Несбьо - Прилепът

Хари приклекна:

— И ти ли се питаш какво търсиш в този космополитен град?

В отговор животното наклони глава.

— Какво ще кажеш утре всеки да се прибере у дома. Ти — в гората, аз — в Осло?

Опосумът припна напред. Нямаше смисъл да го увещава да заминава където и да било, защото неговият дом се намираше именно тук, в парка, сред автомобили, хора и кофи за смет.

В Уоломоло Хари мина покрай бар. От посолството се бяха обадили. Хари обеща да се свърже с тях. Какво ли мислеше Биргита? Беше доста пестелива на думи. А Хари — пестелив на въпроси. Не го бе предупредила за рождения си ден, вероятно за да му попречи да измисли някоя романтична глупост. Да се престарае. Да ѝ поднесе твърде скъп подарък или да изпадне в излишни откровения само защото утре заминаваше и дълбоко в душата си изпитваше угризения. „Какъв смисъл има?“ — вероятно си бе помислила Биргита.

Също като Кристин, когато се прибра от Англия.

Срещнаха се в кафене „Фрогнер“ и седнаха на масите отвън. Кристин съобщи, че ще остане в Норвегия два месеца. Беше почерняла и се усмихваше ласкаво с някогашната си усмивка над халбата бира. Хари с лекота напипа верния тон в разговора — така човек, отдавна откъснал се от пианото, сяда да изсвири стара мелодия; мисли си, че вече е забравил, нотите действително са избледнели в паметта му, ала пръстите сами намират точните клавиши. Онази вечер се натряскаха до козирката, но по-важното предхождаше напиването и затова Хари го помнеше. С трамвая слязоха в центъра. С неотразимата си усмивка Кристин пререди многолюдната опашка пред „Сардинс“. През малките часове, потни от танците, двамата взеха такси до „Фрогнер“, прескочиха по оградата на плувния комплекс и се вмъкнаха незабелязано вътре. В безлюдния парк се качиха на десетметровия трамплин. Кристин извади от чантата си бутилка вино. Отпиваха ту тя, ту той, съзерцаваха града и си разправяха какви искат да станат. Плановете за техните бъдещи професии се бяха променили след последната среща. После се хванаха за ръце, засилиха се и скочиха от дъската. Докато падаха, пронизителният ѝ вик кънтеше в ушите на Хари като сладкия вой на побесняла противопожарна аларма. Той излезе от басейна, легна на ръба и започна да се смее, след него — и тя. Мократа рокля бе полепнала по тялото ѝ.

На следващата сутрин се събудиха крепко прегърнати в леглото му, потни, с махмурлук и подновено желание за секс. Той отвори балконската врата и се върна в леглото с поклащащ се член, леко спаднал от снощния запой. Кристин прие „предложението“ с голям ентусиазъм. И Хари се люби с нея безпаметно, умело и пламенно. Детската глъчка от задния двор стихна, когато противопожарната аларма отново нададе вой.

Чак след това Кристин зададе непонятния въпрос:

— Какъв смисъл има?

Не е ли безпредметно да продължават, щом връзката им няма да се задълбочи? Нея я чакат ангажименти в Англия, а Хари е безнадежден егоист. Двамата са много различни, никога няма да се оженят, да си родят деца и да си построят къща. Има ли смисъл, щом отношенията им рано или късно ще стигнат до задънена улица?

— Нима последните двайсет и четири часа не придадоха смисъл на живота ти? — попита Хари. — Ами ако утре открият тумор в гърдата ти, тогава какъв ще е смисълът? Какъв ще е смисълът, ако имаш къща и деца, но окото ти е посинено и се молиш мъжът ти да заспи, преди да си легнеш? Убедена ли си, че амбициозният ти план за бъдещето ще ти осигури щастие?

Кристин го нарече циничен, повърхностен хедонист и му обърна внимание, че в живота не всичко е чукане.

— Разбирам, искаш и други неща — съгласи се Хари. — Но необходимо ли е да възприемаш всичко, което правиш, като крачка към захаросаната си безоблачна нирвана? Един ден ще те настанят в старчески дом, ще си забравила какъв цвят сервиз са ти подарили на сватбата, но съм готов да се закълна, че ще помниш скока ни от трамплина и секса на ръба на басейна.

Дотогава тя се бе изживявала в ролята на бохема, от двамата тя претендираше да е неконвенционалният жизнелюбец, ала преди да напусне стаята с маршова стъпка и да затръшне вратата, Кристин му заяви, че той не разбира нищо и е крайно време да порасне.

— Какъв смисъл има? — извика Хари.

Двойка минувачи по Хармър Стрийт се обърнаха след него.

Нима и Биргита не виждаше смисъл? Дали се опасяваше от силен емоционален трус заради предстоящото му заминаване? Затова ли бе предпочела да прекара рождения си ден в телефонен разговор с роднините в Швеция? Беше редно, разбира се, Хари да я попита направо, но — да се върнем на въпроса — какъв смисъл имаше?