Ю Несбьо - Прилепът

— Видях колата. От полицията ли идвате? — попита тя с висок, сприхав глас и без да дочака отговор, продължи: — Чувате кучето и сами. От сутринта не е млъкнало.

Зад вратата на Отовия апартамент се носеше дрезгав лай.

— Случилото се с господин Рехтнагел е много тъжно наистина, но е крайно време да отведете това псе. Лае като обезумяло и подлуди всички на етажа. Според мен тук изобщо не бива да се допускат кучета. Ако не предприемете нещо, ще се принудим да го… сещате се какво имам предвид.

Госпожата забели очи и разпери тлъстите си ръце. Мигом лъхна миризма на застояла пот и на парфюм, използван да потули миризмата. Хари тутакси изпита остра антипатия към дундестата особа.

— Кучетата разбират — Либи прокара два пръста по парапета и огледа неодобрително показалеца си, все едно бе дошъл именно със задачата да инспектира как се справя чистачката.

— Какво искате да кажете, млади човече? — попита планината от месища и заби ръце на кръста си. Явно нямаше никакво намерение да се отмества.

— Животното разбира, че стопанинът му е мъртъв, госпожо — поясни Хари. — Кучетата усещат такива неща. Затова в момента домашният любимец на Рехтнагел скърби.

— Скърби? — изгледа ги мнително тя. — Едно псе? Я стига глупости.

— Вие какво щяхте да направите, ако някой бе отрязал ръцете и краката на вашия стопанин, госпожо? — попита Либи.

Тя зяпна.

— И оная му работа — добави Хари. Предположи, че английското dick се използва и в Австралия.

— Ако, разбира се, имахте стопанин — Либи измери туловището ѝ от глава до пети.

Цоцоланата се оттегли и двамата извадиха ключовете, открити в джобовете на Ото в гримьорната. Лаят премина в ръмжене. Кучето явно усещаше приближаването на непознати.

Отвориха вратата. Бултериерът ги посрещна разкрачен и готов за атака. Либи и Хари спряха. Гледаха смешното бяло куче, за да му покажат, че то е на ход. Ръмженето стихна до безсилно джафкане. После бултериерът подви опашка и се изниза в хола. Хари го последва.

През големите прозорци нахлуваше дневна светлина. Стаята беше претрупана с разкошни мебели: огромен червен диван, затрупан с големи пъстри възглавници, внушителни картини по стените и ниска, но импозантна маса със стъклен плот, разположена величествено в средата. В ъглите стояха два порцеланови леопарда.

Върху масата се търкаляше абажур, чието място определено не беше там.

Кучето заби нос в мокро петно върху пода. Отгоре се полюшваха две мъжки обувки. Смърдеше на урина и екскременти. Хари вдигна поглед и видя черната кожа на мястото, където чорапът свършва и започва крачолът. Плъзна очи към безжизнено увисналите едри ръце и с голямо усилие на волята продължи нагоре към яката на бялата риза. Не защото виждаше обесен за пръв път, а защото бе познал чии са обувките.

Главата клюмаше към едното рамо, а краят на шнура, за който бе закачена сива крушка, се люлееше пред гърдите. Шнурът бе закрепен за тавана посредством дебела кука — навярно някога тук бе висял полилей — и бе омотан три пъти около врата на Ендрю, чиято глава почти докосваше тавана. Замечтаните му угаснали очи се взираха в празното пространство, а от устата му висеше синьо-черен език, сякаш покойникът се плезеше на смъртта. Или на живота. О ниската маса се подпираше катурнат стол.

— По дяволите! — прошепна Хари. — По дяволите!

И се отпусна безсилно на един стол. Либи нахълта в хола и нададе вик.

— Намери нож и повикай линейка или каквото викате в такива случаи — поръча Хари.

Слънцето светеше в гърба на Ендрю и Хари възприемаше полюшващото се тяло като чужд, черен силует пред прозореца. Предложи на Създателя да смени обесения, преди да се изправи. Обеща Му да не обелва и дума за чудото. Отправи предложение, не молитва. Защото молитвите рядко се сбъдват.

Чу стъпки в коридора.

— Изчезвай, цоцолано! — кресна от кухнята Либи.

В продължение на пет дни след погребението на майка си Хари не чувстваше единствено задължението да изпитва нещо. Обясниха му, че скръбта често закъснява при мъже, навикнали да владеят емоциите си. Затова Хари се смая, когато пред трупа на Ендрю се свлече на дивана и усети как очите му се наливат със сълзи, а риданията напират в гърлото му. Не че не беше плакал и преди. Същата буца го давеше и докато четеше писмото на Кристин сам във военното поделение в Бардюфос. „По-хубаво нещо не ми се е случвало“ — откровеничеше тя, без контекстът да подсказва дали това се отнася за Хари, или за английския музикант, с когото Кристин се канеше да заминава. Но макар да си даваше сметка, че не го е сполетявало по-голямо нещастие, тогава сълзите заседнаха в гърлото му и не избликнаха навън. Все едно усещаш стомашният ти сок да се надига по хранопровода ти, без да повърнеш.