Ю Несбьо - Прилепът

— Изкара се миловиден като плюшено мече! — засмя се Хари.

— Като мъничка коала.

— Шест години лишаване от свобода. Лъжец такъв!

— Импровизирах.

В Сидни валеше дъжд. Капките барабаняха по асфалта, пръските отскачаха по стените на сградите и за секунди се сливаха във вадички, а те пък се стичаха по ръбовете на тротоарите. Някои явно се бяха вслушали в сутрешната прогноза за времето и си бяха взели чадъри. Сега чадърите се разтваряха като огромни, разноцветни гугли на гъби. Ендрю и Хари спряха на червен светофар до Хайд парк.

— Спомняш ли си аборигена, който онази вечер седеше в парка до „Ди Олбъри“? — попита Хари.

— В Грийн парк ли?

— Да. Опита се да те поздрави, но ти не му отвърна. Защо го подмина?

— Не го познавам.

Светна зелено и Ендрю натисна силно газта.

Хари завари „Ди Олбъри“ почти безлюден.

— Подранил си — отбеляза Биргита, която подреждаше измитите чаши по рафтовете.

— Защото се надявах преди голямата навалица да получа по-добро обслужване.

— Тук не отказваме питие на никого — тя щипна Хари по бузата. — Какво да бъде?

— Едно кафе.

— Заведението черпи.

— Благодаря, съкровище.

— Съкровище? Така баща ми нарича мама — Биргита седна на една висока табуретка и се наведе към барплота. — Всъщност би трябвало да се притесня, когато мъж, когото познавам по-малко от седмица, започва да се обръща към мен с галени именца.

Хари вдъхна аромата ѝ. Учените все още знаят твърде малко по въпроса как обонятелният център в мозъка обработва постъпващите нервни импулси в сетивни възприятия. Хари обаче не се вълнуваше толкова много от механизма. Просто знаеше, че усети ли уханието ѝ, в главата и тялото му започват да се случват странни неща. Например, клепачите му се спускат наполовина над очите, ъглите на устните му се разтеглят в широка усмивка, а настроението му се повишава осезаемо.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Не знаеш ли, че „съкровище“ спада в категорията на безобидните обръщения.

— Дори не съм подозирала за съществуването на безобидни обръщения.

— Но ги има. Например, „скъпа“, „миличка“ или „сладурче“.

— А кои са опасните?

— Ами кои… „мецано“, „пухчо“, подобни лигави думички, все обръщения, които не са изтъркани и безлични, а отчитат индивидуалността на конкретния човек и са пропити с интимност. За по-силен ефект се произнасят носово, за да звучат глезено, както човек разговаря с малки деца. Чуеш ли такива думички, имаш всички основания да получиш клаустрофобия.

— Други примери хрумват ли ти?

— Какво стана с кафето ми?

Биргита посегна да го плесне с парцала. После му наля кафе в голяма чаша. Докато стоеше гърбом към него, на Хари му се прииска да се пресегне и да докосне косите ѝ.

— А сега ми разкажи края на историята от снощи — настоя Биргита, седна и сложи ръка върху неговата.

Хари отпи от кафето и се огледа. Пое си дъх.

— Колегата ми се казваше Стиансен, Рони Стиансен. Хулиганско име, но той не си падаше по изцепките. Напротив, беше възпитано, отзивчиво момче и обичаше професията си — поне през повечето време. Погребението се състояло, докато съм бил на командно дишане. Прекият ми шеф в Управлението дойде на свиждане и ми поднесе благопожеланията на началника на полицията в Осло. Още тогава трябваше да подуша задаващите се неприятности. Но понеже не бях близвал алкохол от два дни, се намирах в пълна дупка. Една медицинска сестра разкри схемата за внасяне на алкохол в стаята и премести съседа ми. „Знам какво ти минава през ума — увери ме шефът. — Избий си го от главата, чака те работа.“ Мислеше си, че кроя самоубийство. Грешеше. Вълнуваше ме само как да се сдобия с пиячка. Шефът ми не е от хората, дето се церемонят много-много. „Стиансен е мъртъв — съобщи ми без никакви предисловия той. — Вече няма как да му помогнеш. Можеш единствено да помогнеш на себе си и на семейството си. И на нас. Прегледа ли пресата?“ Не, отвърнах, не съм чел абсолютно нищо, само слушам как баща ми чете на глас художествена литература, защото го помолих да не отваряме дума за злополуката. Шефът се зарадва: мълчанието ми по случая значително улеснявало нещата. „Защото всъщност не ти си седял зад волана. Или казано по друг начин: по време на инцидента не е шофирал полицай в нетрезво състояние.“ Попита дали схващам и поясни: карал е Стиансен, онзи от двама ни, чиято алкохолна проба е излязла отрицателна. Показа ми броевете на ежедневниците от няколко седмици назад. Макар и с още замъглено зрение, успях да прочета. Според публикуваната информация шофьорът на полицейския автомобил загинал на място, а колегата му на пасажерската седалка получил тежки травми. „Но нали аз шофирах“ — възразих. „Не ми се вярва да си бил ти. Откриха те на задната седалка — аргументира се шефът. — Имай предвид, че вследствие от катастрофата ти претърпя сериозно комоцио. Обзалагам се, че не си спомняш нищо от цялата гонка.“ Отлично схванах накъде бие, разбира се. Пресата се интересува само от кръвната проба на водача, а щом тя не е показала наличие на забранени вещества, никой няма да тръгне да се занимава с резултатите от моята. Инцидентът и бездруго бе опетнил достатъчно обществения престиж на органите на реда.