Ю Несбьо - Прилепът

— И кучето ли е на такъв режим?

— Моето куче от кутре не е вкусвало нито месо, нито риба. Може да се нарече истински лактовегетарианец — заяви стопанинът с нескрита гордост.

— Ето кое обяснява войнственото му настроение — промърмори Ендрю.

— Доколкото разбрахме, познавате Еванс Уайт, господин Робъртсън. Какво ще ни кажете за него? — Хари извади бележник. Нямаше никакво намерение да си води записки, но опитът го бе научил, че бележник в ръцете на следователя вдъхва на свидетелите усещане за по-голямо значение на показанията им. Несъзнателно те предават видяното или чутото по-обстойно, отделят повече време, за да не допускат грешки в спомените си, и се стремят да възстановят точно фактологията на събитията: часове, имена, места.

— Инспектор Кенсингтън ми се обади, за да ме пита кой е посещавал Ингер Холтер, докато е живяла под наем при мен. Отговорих, че когато се качих в стаята ѝ, видях закачената на стената снимка и си спомних, че младият мъж с дете в скута ми е познат.

— Откъде?

— Идвал е тук два пъти в мое присъствие. Първия път се заключиха в стаята ѝ и близо две денонощия не излязоха. Тя беше много… шумна. Притесних се съседите да не се възмутят и надух музиката, за да не ги поставям в неудобно положение. Имам предвид Ингер и гаджето ѝ. Макар да не останах с впечатлението, че се смущават. Втория път мъжът се отби само за малко и бързо си тръгна.

— Скараха ли се?

— Така мисля. „Ще кажа на онази овца какъв негодник си!“ — крещеше Ингер. Заплаши и да издаде плановете му на някакъв мъж.

— Какъв мъж?

— Не запомних името.

— А коя може да е въпросната овца? — попита Ендрю.

— Старая се да не се бъркам в личния живот на наемателите ми, инспекторе.

— Отлична бира, господин Робъртсън. Коя е овцата? — Ендрю сякаш изобщо не чу възражението на хазяина.

— А сега де… — проточено отвърна Робъртсън, докато очите му неспокойно шареха между двамата полицаи. Опита се да се усмихне. — Явно тази жена ще се окаже важна за разследването, а?

Въпросът увисна във въздуха, но не за дълго. Ендрю тръшна бутилката върху масата и се надвеси над лицето на Робъртсън.

— Май прекалявате с гледането на телевизия. В реалния свят не става като по филмите: бутам ви стодоларова банкнота, вие ми прошепвате името и безмълвно се разотиваме по живо, по здраво. В реалния свят става друго: викаме патрулка, тя се появява с вой на сирени, щракваме ви белезниците и ви отвеждаме — засрамен или не — под погледите на всичките ви съседи. Откарваме ви в участъка, тикват електрическа крушка в мутрата ви и ако не изплюете камъчето или адвокатът ви не се появи, ви затварят зад решетките за през нощта като „предполагаем заподозрян“. В реалния свят рискувате да ви подведат под отговорност за задържане на важна информация с цел прикриване на убийство. Това автоматично ви превръща в съучастник, а за такова провинение законът предвижда шест години лишаване от свобода. Е, какво решавате, Робъртсън?

Хазяинът пребледня и няколко пъти отвори уста, но не успя дори да гъкне. Приличаше на аквариумна рибка, току-що разбрала, че не само няма да получи дажбата си, ами и самата тя ще се превърне в нечия вечеря.

— Ама… аз… не съм искал да…

— За последен път: коя е овцата?

— Според мен жената от снимката… която се отби…

— Коя снимка?

— Стои зад Ингер и младия мъж на фотографията в стаята ѝ. Дребна, мургава, с лента на главата. Познах я, защото се отби у нас преди няколко седмици да търси Ингер. Извиках Ингер и двете се заговориха на стълбите. Постепенно започнаха да повишават глас и избухна голям скандал. По едно време вратата се затръшна и Ингер тичешком се прибра в стаята си, обляна в сълзи. Повече не я видях.

— Ако обичате, донесете снимката, господин Робъртсън. Имам копие в кабинета си, но искам да я погледна още сега.

Хазяинът се бе превърнал в олицетворение на услужливостта. Незабавно хукна към стаята на Ингер и се върна със снимката. Един бърз поглед бе достатъчен на Хари да установи за коя жена говори Робъртсън.

— Когато я видяхме, неслучайно ми се стори позната — промърмори Хари.

— Малката самарянка! — възкликна смаян Ендрю.

— На бас, че истинското ѝ име е Анджелин Хъчисън.

Тасманийският дявол не се виждаше, когато си тръгнаха.

— Питал ли си се защо всички те наричат „инспекторе“, детектив Кенсингтън? — полюбопитства Хари, след като се качиха в колата.

— Сигурно заради приветливото ми излъчване. „Инспектор“… не ти ли звучи като добродушен чичко? — доволно му смигна Ендрю. — Сърце не ми дава да ги поправям!