Ю Несбьо - Прилепът

Между веждите на Биргита се бе врязала дълбока бръчка и ѝ придаваше възмутен вид.

— Как им е дало сърце да излъжат родителите на Стиансен, че синът им е управлявал колата? Какво бездушие! Как…

— Ще повторя: в нашата гилдия солидарността се ползва с особена почит. Често колегиалността взема връх над всички други съображения. Но е възможно в конкретния случай версията, поднесена на семейство Стиансен, да е направила болката им по-поносима. Шефът е представил нещата така: Стиансен е предприел премерен риск в преследването на предполагаем наркопрестъпник и убиец, а в нашата професия никой не е застрахован от злополука. Момчето в другия автомобил все пак е шофирало съвсем отскоро и навярно по-опитен водач на негово място би реагирал съвсем различно и не би изскочил пред полицейска кола. Да не забравяме, че бяхме пуснали сирена.

— И сте летели със сто и десет километра в час.

— В зона, където максимално допустимата скорост е петдесет. Съгласен съм: няма в какво да упрекнем хлапето. Цялата работа опираше до аргументите на шефа. Какво ще постигнем, ако съобщим на родителите на Стиансен, че синът им се е возил на седалката до шофьора? Да не би да се почувстват по-добре, ако синът им остане в историята като полицай, който не е попречил на пиян колега да шофира? Шефът ми повтаряше ли, повтаряше аргументите си до втръсване. Накрая главата ме цепеше до пръсване, наведох се над леглото и започнах да повръщам зелен бълвоч. На следващия ден ме посетиха родителите на Стиансен заедно с по-малката му сестра. Донесоха ми цветя и ми пожелаха бързо възстановяване. Бащата сподели колко се самообвинява, задето не е взел мерки срещу безразсъдното шофиране на сина си. Разридах се като малко дете. Всяка секунда ми се струваше по-мъчителна от екзекуция. Прекараха при мен повече от час.

— Божичко, какво им каза?

— Нищо. Оставих ги те да говорят. За Рони: какви планове имал, какво искал да постигне; за приятелката му, която следвала в САЩ; колко често ме споменавал като съвестен полицай и добър приятел, на когото можел да разчита.

— Какво стана после?

— В болницата ме държаха два месеца. Шефът се отби още няколко пъти. Веднъж пак настоя да си избия глупостите от главата. Тогава обаче съветът му дойде навреме, защото наистина исках да умра. В покриването на истината открих известна доза алтруизъм и не лъжата сама по себе си ми тежеше най-много, а фактът, че отървах собствената си кожа. Може да звучи странно и доста съм разсъждавал по въпроса, затова ще се обоснова по-подробно.

През петдесетте години Чарлс ван Дорен, млад университетски преподавател, се прочул из САЩ с великолепното си представяне в състезателна викторина, излъчвана по телевизионните канали с национално покритие. Седмица след седмица Ван Дорен отстранявал опонентите си. Част от въпросите били изключително трудни и зрителите онемявали от възхищение пред този мъж, тъй компетентен във всякакви области. В пощенската му кутия завалели предложения за брак, основали му фенклуб, а за лекциите му в университета аудиториите се пълнели до последното място. Накрая той сам предизвикал публично изслушване и огласил, че продуцентите на предаването са му предоставяли предварително всички въпроси. Попитали го защо е разобличил измамата. Вместо отговор им разказал за свако си, който бил признал на съпругата си, лелята на Ван Дорен, че ѝ е изневерил. Откровенията му предизвикали известни сътресения в семейството и Ван Дорен го попитал защо не си е замълчал. От забежката му били изминали няколко години, а и той вече не поддържал никакъв контакт с мимолетната си тръпка. Свако му отвърнал, че най-големи терзания му причинила не самата изневяра, а вероятността да се измъкне безнаказано. Ето това не успял да понесе. Чарлс ван Дорен действал по същите подбуди. Според мен, когато съзнава каква низост е извършил, човек изпитва потребност да си понесе последствията. Аз лично копнеех да ме накажат, да ме бичуват, да ме измъчват, да ме унижават. Бях готов на всякакво страдание, само и само да си изкупя вината. Ала нямаше кой да ме накаже. Не можеха дори да ме изритат от службата — нали в официалното съобщение ме изкараха трезвен. Полицейският началник ме награди с писмена похвала, задето съм проявил самоотверженост и съм понесъл тежки травми. Затова реших да се самонакажа. Наложих си най-суровото наказание: да продължа да живея и да спра пиенето.

В бара заприиждаха клиенти. Биргита даде знак, че след малко ще им обърне внимание.