Ю Несбьо - Прилепът

Биргита постави голяма маргарита пред Ото.

— Преди няколко години Еди Мабо, жител на островите Торес, предизвика статуквото. Оспори принципа за тера нулиус и заяви, че по време на заселничеството си на континента британците неправомерно са откраднали земя, принадлежаща на аборигените. През 1992 година Върховният съд отсъди в полза на Мабо и постанови, че по закон Австралия принадлежи на коренните жители. В издадената от върховния арбитраж присъда се посочва, че аборигените имат пълното право да предявяват претенции към собствеността над земите, от които са се препитавали и които са населявали преди нашествието на белите заселници. Съдебното решение, разбира се, предизвика буря от недоволство и мнозина светлокожи надигнаха възмутено глас, защото се изплашиха да не загубят поземлените си владения.

— А сега какво става?

Ото отпи голяма глътка от коктейлната чаша, поръсена със сол по ръба, намръщи се, все едно му бяха поднесли оцет, и внимателно си избърса устата със салфетка.

— Ами какво… Решението не подлежи на обжалване. Нормативната уредба за правата на коренното население е приета от парламента, но властите не я прилагат в цялата ѝ строгост. Не се е случвало да отнемат земята на малоимотен земеделец. Постепенно паниката се поуталожи.

„Как се набутах в тази ситуация — да седя в бар и да слушам как някакъв травестит ме просвещава на тема австралийска политика.“ Изведнъж Хари се почувства горе-долу като Харисън Форд в сцена от филма „Междузвездни войни“.

Прекъснаха новините и на екрана се появиха усмихнати австралийци във фланелени ризи и с кожени шапки. Рекламираха марка бира, чието най-голямо достойнство очевидно беше, че е „горда да е австралийска“.

— Наздраве за тера нулиус — вдигна чашата си Хари.

— Наздраве, хубавецо. О, замалко да забравя. Следващата седмица ще се състои премиерата на най-новия ни спектакъл в театър „Сейнт Джордж“ на Бондай Бийч. Настоявам двамата с Ендрю да присъствате. Вземете когото пожелаете и запазете най-бурните аплодисменти за моето изпълнение.

Хари се поклони ниско и благодари за трите билета, които Ото му подаде с кокетно разперени пръсти.

На път към „Кингс Крос“ Хари прекоси Грийн парк и инстинктивно потърси с поглед сивия абориген, но тази вечер под мъждивата светлина от лампите в парка седяха само двама белолики пияници. Облаците от по-рано през деня се бяха разнесли, в небесните висини грееха звезди. Наложи се Хари да мине между двама мъже, които се караха. Застанали от двете страни на тротоара, те си разменяха гневни реплики.

— Изобщо не ме предупреди, че няма да се прибираш цяла нощ! — кресна единият с тънък, задавен глас.

Пред виетнамски ресторант сервитьор се бе облегнал на стената с цигара в ръка, видимо вече изтощен от работа. По Дарлингхърст Роуд се точеха колони от автомобили и хора.

На ъгъла с Бейсуотър Роуд Ендрю дъвчеше братвурст.

— Пристигаш точно на минутата! Като истински германец.

— Германия се намира…

— Немците са тевтонци. Ти си северногерманец. Дори външният ти вид го доказва. Да не отричаш расата си, момче?

Хари се изкуши да му отвърне със същия въпрос, но се въздържа.

Ендрю се намираше в превъзходно настроение.

— Ще започнем с мои познати.

С Хари единодушно решиха да подхванат търсенето на прословутата игла в средата на копата сено, тоест сред проститутките по Дарлингхърст Роуд. Не беше никак трудно човек да ги различи. Самият Хари вече познаваше две-три.

— Монгаби, мой човек, как върви бизнесът? — Ендрю спря да поздрави окичен с едри бижута тъмнокож мъж във втален костюм.

— Ти ли си, Тука! Ах ти, полов атлет такъв! — В устата на Монгаби проблесна златен зъб. — Да ти кажа, не се оплаквам.

„И този ако не е сводник!“ — прецени го Хари.

— Хари, запознай се с Теди Монгаби, най-закоравелия сводник в Сидни. В бранша е от двайсет години и още кръстосва улиците заедно с питомките си. Не си ли вече стар за тази работа, Теди?

Онзи разпери ръце с широка усмивка.

— Тук се чувствам добре, Тука. В центъра на събитията. Затвориш ли се в кабинет, бързо ще изгубиш и поглед върху общата картина, и контрола над положението. А в нашия бранш контролът е най-важното. Хората са като кучетата. Неконтролираното куче е нещастно. А нещастните кучета хапят.

— Щом казваш, Теди. Виж, много ми се ще да си поговорим с две-три от твоите момичета. Издирваме един злодей. Не е изключено да се е навъртал наоколо.