Ю Несбьо - Прилепът

Всички около масата само се подсмихнаха. Хари не настоя за вербален отговор и смени темата:

— Ако става дума за сериен убиец…

— … от такъв престъпник се очаква да следва определен модел, почерк — продължи Ендрю. — Но този не се вписва в тази характеристика, нали?

— Навярно през всичките тези години все някой следовател се е усъмнил, че върлува именно маниак; вероятно въпросният следовател се е разровил из архивите и е сравнил отделните случаи, но различията помежду им са се оказали твърде големи, за да подкрепят хипотезата му.

— Ако е сериен убиец, не следва ли да изпитва повече или по-малко съзнателно желание да го заловим? — попита Либи.

Уодкинс се прокашля. Навлязоха в неговата сфера.

— В криминалетата често представят действията на убиеца като зов за помощ; един вид, той оставя след себе си кратки, шифровани съобщения и следи — израз на несъзнателно желание да бъде спрян. Понякога действително е така, но се опасявам, че не е толкова просто. Повечето серийни убийци приличат на средностатистическите престъпници: не искат да попаднат в лапите на полицията. Ако действително върлува сериен убиец, той ни е оставил твърде оскъдни податки, на които да се опрем. Няколко неща никак не ми харесват…

Той повдигна горната си устна и оголи жълтите си зъби.

— Първо, въпросният тип явно не се придържа към един и същи модел — освен че души блондинки. Това може да означава, че възприема убийствата като независими една от друга случки, своеобразни творчески изяви, всяка от които да се отличава от предната. А това усложнява значително нашата работа. Или пък престъпленията носят по-завоалиран замисъл, но на нас ни убягва. Не е изключено и изобщо да не възнамерява да ги убива, а да го прави под натиска на обстоятелствата: например ако жертвите видят лицето му, окажат съпротива, крещят за помощ или поради друг непредвиден развой на събитията.

— Може би ги убива само в случаите, когато не му става? — предположи Либи.

— Дали да не се посъветваме със специалист психолог? — предложи Хари. — Да му възложим да изготви профил на извършителя.

— Добре — кимна Уодкинс, но сякаш мислеше за друго.

— А второто, сър? — напомни Йонг.

— Кое второ? — сепна се от унеса си Уодкинс.

— Щом започнахте с „първо“, значи има и второ нещо, което ви смущава в текущия случай. Кое е то?

— Че прекратява поредицата. Може, разбира се, да се дължи на съвсем прозаични причини: да е извън страната или да е болен. Но не е изключено и да се опасява, че някой от полицията съвсем скоро ще съзре връзката между отделните престъпления. Затова временно прекратява набезите си. Ей така! — и той щракна с пръсти. — В такъв случай говорим за много опасен тип. Щом контролира поривите си, значи е дисциплиниран и хитър и не се поддава на онзи тип автоунищожителна страст, която с времето ескалира и изважда на показ повечето серийни убийци. Не. Нашият човек е пресметлив и интелигентен и едва ли ще го заловим, преди да е устроил истинска кървава баня. Впрочем под въпрос е дали изобщо някога ще успеем да го пипнем.

В стаята надвисна мрачно мълчание. Хари потръпна. В съзнанието му изникнаха всички христоматийни случаи на незаловени серийни убийци: разследването започва да буксува, защото убийствата неочаквано секват, и до ден-днешен липсва яснота дали убиецът е все още жив или се е покрил само временно.

— Сега какво ще правим? — попита Ендрю. — Ще призовем всички блондинки под пенсионна възраст да не излизат от вкъщи вечер?

— Тогава рискуваме нашият човек да потъне вдън земя и да не го открием никога — възрази Либи. Беше извадил джобно ножче и най-старателно си почистваше ноктите.

— От друга страна: нима ще превърнем целокупната популация на блондинките в Австралия в мишена на маниак? — обади се Йонг.

— Безсмислено е да призоваваме хората да си стоят по домовете — изкоментира Уодкинс. — Ако си търси жертва, негодникът ще си намери. Нали казахте, че нахълтвал с взлом в домовете на някои от жертвите си? Забравете за вечерен час. Трябва да го накараме сам да падне в капана.

— Но как? Проклетникът действа на територията на цяла източна Австралия и никой не знае кога ще удари пак. Изнасилва и убива на напълно случаен принцип — Либи говореше на ноктите си.

— Не си прав — възрази Ендрю. — В действията на човек, успял толкова време да се изплъзне от полезрението на полицията, няма нищо случайно. Някои серийни убийци целят да привлекат внимание около престъпленията си. Затова полагат свой печат върху убийствата — за да подскажат коя е самоличността им. Но този е различен. Той, напротив, се опитва всячески да избегне сходствата. Издава го единствено влечението му към душенето. Или е непредсказуем — или поне той така си мисли. Но греши. Защото модел има. Винаги има модел. Не защото го е планирал предварително, а защото ние, хората, сме подвластни на навика. В това отношение между теб, мен и един изнасилвач разлика не съществува. Остава само да открием какви са специфичните привички на този екземпляр.