Ю Несбьо - Прилепът

Тръшна се на леглото до него.

— Сложен въпрос в толкова ранен час. Преди да отговоря, настоявам да свалиш този халат. Не искам да ставам негативен, но на първо четене тази роба попада в челната десетка в класацията ми за най-грозните дрехи, които съм виждал.

Биргита се разсмя.

— Наричам го „страстоубиеца“. Върши чудесна работа, когато разни отворковци станат твърде настъпателни.

— Проверявала ли си как се нарича този цвят? Може пък да се окаже, че си се сдобила с дреха в непознат досега цвят, ново попълнение във видимия спектър на светлината между зелено и кафяво?

— Хич не се опитвай да сменяш темата, норвежецо! — тя го тупна с възглавница по главата, но след кратка схватка се озова под него. Хари прикова ръцете ѝ към леглото, наведе се и се опита да захапе колана на халата ѝ. Биргита изпищя, схванала намерението му, освободи коляното си и го заби решително в брадичката му. Хари простена и се претърколи настрана. Със светкавична бързина Биргита затисна ръцете му с колене. — Отговори!

— Добре, добре, предавам се. Да, аз съм си намерил амплоато. Аз съм най-доброто ченге, което можеш да си представиш. Предпочитам да залавям злосторници, вместо да копая или да ходя по галавечери и да махам на тълпата от някой балкон. И да, знам, че звучи налудничаво.

Биргита го целуна по устата.

— Да беше си измила зъбите — изломоти Хари със стиснати устни.

Забравила всякаква предпазливост, тя отметна назад глава и избухна в смях, а той тутакси се възползва от сгодния случай. Надигна рязко глава, захапа колана и дръпна. Халатът се свлече странично, Хари сгъна колене и принуди Биргита да го възседне. От кожата ѝ, топла след душа, се виеше пара.

— Полиция! — изкрещя тя и го притисна между бедрата си.

Хари усети как кръвта затуптява по цялото му тяло.

— Изнасилват ме — прошепна тя и захапа ухото му.

После полежаха, загледани в тавана.

— Ще ми се… — подхвана тя.

— Какво?

— Нищо.

Станаха да се облекат. Хари си погледна часовника и установи, че е закъснял за сутрешната оперативка. Преди да излезе, прегърна Биргита.

— Май се досещам какво ти се иска. Да ти разкажа нещо за себе си.

Биргита се сгуши в ямката между ключиците му.

— Не обичаш да споделяш, това ми стана ясно. Имам чувството, че всичко, което знам за теб, съм го изтръгнала насила: че майка ти е била мила и умна жена, наполовина саамка, починала е преди шест години; баща ти е преподавател и не одобрява професията ти, но си мълчи; от всички хора на света обичаш най-много сестра си, която страда от „частичен“ синдром на Даун. Приятно ми е да съм запозната с живота ти, но ми се ще да споделяш лични неща по своя инициатива.

Хари я погали по тила.

— Да ти споделя ли една тайна?

Биргита кимна.

— Но имай предвид, че откровенията сближават хората — прошепна Хари в косите ѝ. — А това невинаги е желателно.

Смълчаха се. Хари си пое дъх.

— Цял живот съм бил обграден от хора, които ме обичат. Не съм търпял никакви лишения. С две думи, нямам никакво обяснение защо съм станал такъв, какъвто съм.

Полъх от прозореца погали косата на Хари — толкова гальовно и ефирно, че той неволно затвори очи.

— А именно: алкохолик — изрече той твърдо и високо.

Биргита не помръдваше в прегръдката му.

— В Норвегия уволняват много трудно обществени служители. Сама по себе си некомпетентността не е достатъчен мотив, мързелът не е основание да те освободят, а колкото до шефа ти — хули го, колкото си искаш. Никой не може да те пипне по този параграф. На практика излиза, че можеш да си разиграваш коня. Законът те защитава от произвол. Изключение е алкохолизмът. Ако работиш в системата на полицията и се появиш на служебното си място в нетрезво състояние повече от два пъти, имат право да те изритат веднага. Преживях период, когато беше по-лесно да преброя дните, през които се появявах на работа трезвен, отколкото обратното.

Той леко я отдалечи от себе си, за да види реакцията ѝ. После пак я притегли в обятията си.

— И въпреки състоянието ми колегите, които подозираха какво става, си затваряха очите. Навярно е било редно да докладват на началството, но в полицейските среди лоялността и професионалната солидарност са издигнати на пиедестал. Една вечер двамата с мой колега отидохме до апартамент в „Холменколен“, за да зададем няколко въпроса на мъж във връзка с наркоубийство. Той дори не беше заподозрян по случая, но докато стояхме пред домофона, онзи изхвърча с пълна газ в автомобила си от гаража. Скочихме в колата и се завърза гонитба. Пуснахме буркана и ускорихме до сто и десет по „Сьоркедалсвайен“. Лъкатушехме наляво-надясно по платното, на няколко пъти облизахме тротоара. Колегата предложи да ме замести зад волана. Амбициран да не изпусна беглеца, отказах.