Ю Несбьо - Прилепът

— Не съм съгласен — възрази Хари.

Другите се обърнаха към него.

— Има и друг начин да уловим рибата, без да разплискваме водата: с въдица и стръв, която сме сигурни, че рибата ще клъвне.

Вятърът подмяташе облаци прах пред себе си, завихряше ги покрай чакълестата алея, над ниската каменна ограда около гробището и ги запращаше към малобройните присъстващи. Хари присви очи, за да не се напълнят с прах. Вятърът развяваше поли и палта и от разстояние изглеждаше, все едно участниците в церемонията танцуват върху гроба на Ендрю Кенсингтън.

— От ада ли се взе този проклет вятър! — прошепна Уодкинс, докато свещеникът нареждаше напевно.

Хари се замисли над словния подбор на Уодкинс. Надяваше се Уодкинс да греши. Не беше лесно да се определи накъде се бе запътил вятърът, но със сигурност бързаше. А ако минаваше оттук, за да отнесе душата на Ендрю, никой не можеше да го обвини, че си претупва работата. Страниците на псалтира плющяха, плющеше и зеленият брезент, постлан върху изкопания гроб, а онези от присъстващите, които не носеха шапки, се оказаха безсилни да спасят преметнатите от други части на главата върху плешивите си темета коси или други прически.

Хари не слушаше свещеника, а гледаше отсрещната страна на гроба през присвити очи. Косата на Биргита се издигаше като огромен ален пламък. Тя срещна погледа му с безизразно лице. Възрастна побеляла жена с треперещи ръце седеше на стол с бастун в скута. Кожата ѝ бе пожълтяла, а възрастта не можеше да скрие характерното ѝ британско конско лице. Вятърът бе накривил шапката ѝ. В хода на церемонията Хари се досети, че това трябва да е осиновителката на Ендрю. Жената обаче беше толкова стара и грохнала, че едва чу как Хари ѝ поднесе съболезнованията си пред църквата. Само кимна и промърмори неразбираемо изречение. Зад нея черна, дребна и почти невидима женица държеше две момиченца за ръка.

Свещеникът посипа гроба с пръст по лутерански обичай. Предварително обясниха на Хари, че Ендрю е принадлежал към Англиканската църква — църквата с най-много последователи в Австралия наравно с католическата. Досега обаче Хари бе присъствал едва на две погребения и не забелязваше особени разлики с норвежките церемонии. Прилика откриваше дори в атмосферните условия. Когато погребваха майка му, над Западното гробище препускаха застрашителни синьо-сиви облаци, но за щастие бързаха твърде много, за да завалят над главите на опечалените. В деня на погребението на Рони грееше слънце. Но тогава Хари лежеше в болницата със спуснати завеси, защото от светлината получаваше главоболие. Точно както и днес, тогава навярно по-голямата част от уважилите церемонията са били полицаи. Нищо чудно дори да са изпели същия псалм: „По-близо, Господи, до Тебе!“.

Присъстващите се пръснаха, поеха към автомобилите си, а Хари тръгна зад Биргита. Тя спря, за да му позволи да я настигне.

— Имаш болен вид — отбеляза тя, без да го поглежда.

— Нямаш представа на какво приличам, когато съм наистина болен.

— Тогава нямаш ли болен вид? Просто отбелязах какво виждам. Болен ли си в крайна сметка?

Поривът на вятъра залепи вратовръзката за лицето му.

— Малко. Не много. С тази коса, която се вее… в лицето ми приличаш на медуза „лъвска грива“ — Хари отлепи червен кичур от устата си.

— Радвай се, че не съм jelly box-fish — усмихна се Биргита.

— Какво?

— Jelly box-fish. Морска оса. Тази медуза се среща в някои части на Австралия. Много по-ужасна е от лъвската грива…

— За jelly box-fish ли говорите? — обади се някой зад гърба им. Хари се обърна. Тууомба.

— Здрасти — поздрави го Хари и на английски му обясни, че асоциацията със страховитата медуза е породила косата на Биргита, полепнала по лицето му.

— Ако наистина беше морска оса, кожата ти вече щеше да се нашари с червени линии и щеше да крещиш, все едно те налагат с камшик — обясни Тууомба. — А след няколко секунди щеше да колабираш, отровата щеше да парализира дихателните ти пътища, щеше да получиш белодробна недостатъчност и — ако не ти окажат незабавна помощ — да умреш от извънредно болезнена смърт.

Хари вдигна отбранително ръце пред себе си.

— Признателен съм ти за информацията, но мисля, че днешният сблъсък със смъртта ми е предостатъчен за доста време напред.

Тууомба кимна. Беше облечен в черен копринен смокинг с папийонка.

— Това е единствената ми дреха, която наподобява костюм — поясни той в отговор на погледа, който му отправи Хари. — Пък и го наследих от него — той кимна към гроба. — Не сега, разбира се, а преди няколко години — додаде Тууомба. — Ендрю ми го подари, защото му умалял. Измисли си го, разбира се. Не искаше да признае, но аз знаех, че си е купил този смокинг, за да го облече на официалния прием след края на австралийското първенство по бокс. Навярно се е надявал с мен смокингът да преживее онова, което не е успял да преживее с него.