Ю Несбьо - Прилепът

Вървяха по чакълестата алея, докато покрай тях се плъзгаха автомобили.

— Може ли да те питам нещо лично, Тууомба?

— Давай.

— Къде според теб ще отиде Ендрю?

— В смисъл?

— В рая или в ада ще се пренесе?

Тууомба придоби сериозен вид.

— Аз съм просто устроен човек, Хари. Не разбирам нито от отвъдния свят, нито къде се преселва душата. Знам обаче някои неща за Ендрю Кенсингтън и ако на оня свят действително има рай и там приемат само чистите души, мисля, че именно там е мястото на неговата. — По лицето на Тууомба грейна усмивка. — Но в случай че наистина има ад, Ендрю би предпочел да отиде там. Мразеше скучните места.

С Хари се позасмяха приглушено.

— Понеже ми задаваш личен въпрос, Хари, ще получиш откровен отговор. Моите предци и предците на Ендрю са били прави. Гледали са на смъртта много трезво. Много племена са вярвали в живота след смъртта. Някои — и в прераждането; че душата се преселва от тяло в тяло; а трети са смятали, че душите на покойниците бродят като духове. Във вярванията на някои племена душите на мъртъвците изгрявали на небосвода като звезди. И така нататък. Но всички племена споделяли общото вярване, че все някога — кога по-рано, кога по-късно — след всички тези етапи покойниците умират истински — окончателно и завинаги. И тогава всичко приключва. Човек се превръща в купчина камъни и изчезва. Кой знае защо, тази представа ми харесва. Схващането за вечното съществуване на човешката душа някак спъва предприемчивостта. Ти как мислиш?

— Мисля, че Ендрю ти е завещал нещо повече от смокинга си — ето това мисля.

Тууомба се засмя.

— Толкова ли си личи по изказванията ми?

— Сякаш чувам неговия назидателен глас. Ендрю трябваше да стане свещеник.

Спряха до прашна малка кола, явно на Тууомба.

— Слушай, Тууомба — подзе Хари, споходен от внезапно хрумване. — Може да ми потрябва човек от близкото обкръжение на Ендрю, за да ми разясни как е разсъждавал той и вероятните подбуди за някои негови постъпки.

Тууомба се поизпъчи и погледите им се срещнаха.

— Подозирам, че някой е убил Ендрю.

— Глупости! — изригна Тууомба. — Не подозираш — сигурен си! Всички близки приятели на Ендрю знаят, че той не би си тръгнал доброволно от купон. А за него нямаше по-щур купон от живота. Не съм срещал по-жизнерадостен човек от него. Независимо какво му причиняваше животът. Ако е искал да се отърве, досега да го е сторил хиляда пъти. Възможности — а и причини — не са му липсвали никога.

— Значи сме на едно мнение.

— Почти по всяко време можеш да ме откриеш на този номер — Тууомба надраска цифрите върху кибритена кутийка. — Мобилен е.

Докато Тууомба се мъкнеше неохотно към стария си бял „Холдън“, Хари и Биргита спряха на алеята. Аборигенът отиваше на север. Хари предложи на Биргита да се качат при някой от колегите му, който да ги откара до центъра. Повечето обаче вече бяха потеглили. Пред тях спря стар, ефектен „Буик“, шофьорът смъкна прозорец и подаде навън червендалестото си лице с внушителен нос. Приличаше на картоф, сраснал се с няколко по-дребни клубена, и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-червен от останалата част на лицето и замрежен с тънки капиляри.

— Към центъра ли сте тръгнали? — попита камбестият нос и ги покани да се качат при него. — Казвам се Джим Конъли, а това е съпругата ми Клаудия — представи се той, след като Хари и Биргита се настаниха на широката задна седалка.

От пасажерската седалка отпред се обърна дребничко мургаво лице с ослепителна усмивка. Жената приличаше на индианка и беше толкова дребна, че главата ѝ почти не се подаваше над облегалката.

— Приятели на Ендрю ли сте? Или колеги? — Джим изгледа двамата пътници отзад в огледалото и внимателно потегли по чакълестата алея.

Хари му обясни по каква линия се е познавал с покойника.

— Значи ти си от Норвегия, а госпожата — от Швеция. Кажи-речи от другия край на света. В Австралия почти всички идват от далечни земи. Клаудия, например, е от Венецуела — родината на миските. Колко титли „Мис Вселена“ е спечелила Венецуела, Клаудия? Включително твоите. Хе-хе-хе.

Той избухна в смях и очите му се изгубиха в бръчките около носа. Съпругата му пригласяше.

— Аз съм си австралиец — продължи Джим. — Пра-пра-прадядо ми дошъл тук от Ирландия. Бил крадец и убиец. Хе-хе-хе. Знаете ли, преди години хората не искаха да си признават, че са потомци на каторжниците, макар от стъпването им на австралийска земя да са изминали повече от два века? Аз обаче винаги съм се гордял с произхода си. Именно моите прадеди, шепа моряци и войници са основали тази страна. И то каква страна! За чудо и приказ! Наричаме я „Щастливата страна“. Е, времената се менят. Сега чувам, че вече било престижно да си потомък на каторжниците. Хе-хе-хе. Лоша работа с нашия Ендрю, а?