Ю Несбьо - Прилепът

Либи избута клечката за зъби към ъгъла на устата си с ловка гимнастика на езика.

— Помолихме момчетата от лабораторията да погледнат кабела. Никой не бърше праха от проводници, които висят от тавана, и очаквахме да открием отпечатъци. Кабелът обаче беше чист като… ъъъ…

Либи размаха ръка.

— Като нещо много чисто? — услужливо предположи Йонг.

— Именно. Единствените отпечатъци по него са от нашите пръсти.

— Значи освен ако Ендрю не е избърсал кабела, преди да се обеси, и не е промушил главата си в примката, без да я докосва, някой друг го е сторил вместо него — разсъди на глас Уодкинс. — Това ли твърдите?

— Натам указват фактите, сър.

— Но ако този тип е толкова умен, колкото го изкарвате, защо ще изгася осветлението на тръгване? — разпери ръце Уодкинс и огледа насядалите около масата.

— Защото го е направил машинално, без да мисли. Както човек изгася осветлението на излизане от своя дом. Или от апартамент, за който има ключ и често посещава.

Хари се намести по-удобно на стола. Потеше се като прасе и не знаеше колко още ще издържи без питие.

— Според мен търсим тайния любовник на Ото Рехтнагел.

Либи настигна Хари до асансьора.

— Да обядваш ли отиваш?

— Да — кимна Хари.

— Нещо против да те придружа?

— Абсолютно нищо.

Ако на човек не му се говореше, Либи беше добра компания. Намериха свободна маса в „Садърн“ по Маркет Стрийт. Хари си поръча „Джим Бийм“. Либи вдигна глава от менюто:

— Две салати с барамунди, черно кафе и пресен вкусен хляб.

Хари се изненада.

— Благодаря, но този път ще пропусна — обърна се той към сервитьора.

— Не го слушайте — настоя с усмивка Либи. — Приятелят ми ще преосмисли скептицизма си, като вкуси от тукашната барамунди.

Сервитьорът се оттегли. Либи отпусна ръце върху масата, разпери пръсти и започна да ги оглежда, все едно се опитваше да открие разликите помежду им.

— На младини тръгнах на автостоп по крайбрежието към Кеърнс и Големия бариерен риф — сподели Либи, втренчен в гладката кожа на ръцете си. — В евтин мотел за туристи се запознах с две немкини, тръгнали на околосветско пътешествие. В Сидни наели кола и пристигнали с нея. Подробно ми разправиха кои места са посетили, колко дълго са прекарали там и защо и кои още забележителности възнамеряват да посетят. По всичко личеше, че не оставят нищо на случайността. Навярно на немците им е изконно заложено да се придържат към някакъв план. Попитах ги дали са срещнали кенгура, а те се засмяха снизходително и ме увериха, че са видели, и то много. Разбирай, отметнали са поредната атракция в списъка „преживявания, които не са за изпускане“. „И спряхте да им дадете храна?“ — осведомих се аз. Те се спогледаха объркано. „Не ги хранили!“ — поклатиха глава те. „Защо? Кенгурата са много мили животни.“ „Ама те мъртви!“

Смаян от неочаквано пространния монолог на Либи, Хари забрави да се засмее. В Австралия шофьорите често се затрудняват, защото на пътното платно внезапно изскачат кенгура, и всеки, излязъл с автомобил извън града, се е натъквал на трупове на прегазени животни в крайпътните канавки.

Сервитьорът донесе напитката на Хари. Либи огледа чашата.

— Завчера видях толкова очарователно момиче, че ми се прииска да я погаля по бузата и да ѝ кажа нещо хубаво. Беше на двайсет и една-две, облечена в синя рокля, боса. „Ама тя мъртва“. Както ти е известно, беше руса, изнасилена, със синини по врата от душенето. Снощи сънувах, че труповете на момичета с пропиляна младост и погубена красота задръстват канавките из цяла Австралия — от Сидни до Кеърнс, от Аделаида до Пърт, от Дарвин до Мелбърн. И всичко това по една-единствена причина: затворили сме си очите, защото не сме могли да понесем истината; не сме вложили всичките си сили; позволили сме си да проявим човешка слабост.

Хари се досещаше накъде бие Либи. Сервитьорът поднесе рибата.

— Ти му дишаш във врата, Хари. Ти долепи ухо до земята и ще различиш вибрациите от стъпките му, ако пак се приближи. Винаги ще има стотици причини да се натряскаш, но докато лежиш и драйфаш в хотелска стая, не си от полза за никого. Този изверг не притежава нищо човешко. Затова и ние не можем да бъдем човеци, докато го издирваме. Трябва да проявим стоицизъм, да устоим на всичко. — Либи разгъна салфетката си. — А сега да похапнем.

Хари доближи чашата до устните си и без да сваля поглед от Либи, бавно пресуши съдържанието ѝ. Остави я върху масата с гримаса и вдигна ножа и вилицата. Останалата част от обяда премина в мълчание.