Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Благодаря ти, мамо, и на теб, татко. — След тези думи седна.

Николас хвана тънките й пръсти и ги поднесе към устните си.

— Никак не ми се иска да съм извън Лондон твърде дълго.

— За Бога, Николас — обади се Джойс, — та ти имаш нужда и от малко опит. Току-що завърши обучението си.

— Всъщност, иска ми се да се отдалеча малко от театъра на словото и да се позанимавам с изкуството на пантомимата. Мислил съм дори за циркова кариера. Ще бъде вълнуващо.

— Ще трябва да отидеш в Испания. Там са най-добрите мимове — намеси се Къли. — Или във Франция.

— Един от моите заподозрени е работил в цирк в Испания — обади се Том. — Бил е укротител на лъвове.

— Имал ли е успех?

— В деня, когато се сгодихме, гледахме пантомима — намеси се Джойс. — Спомняш ли си, Том? В „Савил“.

— Помня, естествено. Преди това вечеряхме в „Мон плезир“. Представлението беше на Марсел Марсо.

— Бил страхотен.

— Така си беше. Напълни сцената с хора от публиката, разговаряше с тях, танцуваше с тях.

— Стига бе! — Къли и Николас спряха да се хранят и гледаха със зяпнала уста.

— Най-вълнуващият етюд бе с майстора на маски — подхвана Джойс. — Имаше цял куп маски, въображаеми, естествено, и ги сменяше една след друга. Лицето на самия Марсо бе много хубаво, с правилни черти и страхотно гъвкаво, направо като гумено. Всички маски бяха различни. Сменяше ги бързо и лицето му се променяше мигновено. Последната бе на трагедията. Невероятно изигра старанието си да я свали, но тя не се отлепваше. Публиката виждаше какъв ужас изпитва той, че ще остане с нея до края на живота си.

След драматичния разказ на Джойс в стаята настъпи пълно мълчание. Къли и Николас седяха вцепенени. Барнаби чертаеше линии по покривката с вилицата си.

— Как бих искал да видя такова представление — въздъхна Ник.

— Той продължи да дава представления, но все не се наканихме да отидем, нали, Том?

Въпросът й срещна продължително мълчание. Къли размаха няколко пъти ръце пред очите на баща си. Николас се засмя тихичко.

— Внимавай — предупреди го Къли. — В тази къща е забранено да се подиграваш на полицията.

— Том, да не ти е зле? — разтревожи се Джойс. — Пребледнял си.

Тримата се изплашиха не на шега.

Най-накрая, доловил тревогата им, Барнаби тръсна глава и се усмихна.

— Добре съм. Извинявайте, нещо се бях замислил. Наистина.

— Не може да си добре, вече започваш да си говориш сам.

— Знаеш ли, за сребърната ни сватба трябва да отидем в „Мон плезир“. Ще отидем всички.

— Ще донеса сладоледа — обяви Джойс. — Това вече ще те развесели.

Иззвъня телефонът. Чу се тътрене на стол и когато надникна от кухнята, тя видя, че неговото място е празно.

Докато колата се носеше в нощта, двамата мъже обсъждаха новополучената информация.

Сякаш щеше да потвърди подозренията, обзели го по време на вечерята в дома му.

Вече наближаваха и той намали или по-скоро престана да натиска педала на газта. Портата на парка беше широко отворена и с изключение на светлината в един от прозорците на приземния етаж цялата сграда тънеше в мрак. Бусът не се виждаше. Щом полицейската кола попадна в обсега на входа на сградата, халогенната лампа светна и всичко се обля в бяла светлина.

Без да се бавят, главният инспектор и сержантът слязоха от колата и Барнаби потропа силно по вратата. Не последва никакъв отговор. Инспекторът натисна дръжката. Не беше заключено и той прекрачи прага. Зад него Трой само повдигна вежди, защото началникът му току-що наруши правилата.

— Ало! — провикна се Барнаби високо в преддверието. Къщата изглеждаше безлюдна.

— Нещо не ми харесва, шефе.

— Изключено е всички да са се изнесли с буса, а и фолксвагенът е тук.

— Чувате ли? — Трой извърна лице нагоре.

— Нищо не чувам. Какво има?

— Сякаш нещо се влачи там, горе.

Точно над главите им се разнесе остро стържене, последвано от удар и силен вик.

— На покрива! — Трой се спусна навън, Барнаби го следваше по-бавно. Двамата мъже се отдалечиха от входа, за да виждат достатъчно добре целия покрив. Не забелязаха жива душа.

— Сигурно е от другата страна. Зад комините. Ще обиколя…

— Не, чакай! Виж… В сянката.

В най-тъмната страна покрива, на самия ръб се бореха две фигури. Едната се подхлъзна и всеки миг щеше да падне. Барнаби зърна проблясването на метален предмет.

— Господи, той има железен прът.

— Как можем да стигнем горе?

— Вероятно има стълбище. Провери на втория етаж. Аз ще проверя на долния.