Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Какво ще кажете да опрем стълба?

И двамата вече тичаха към входа.

— Ще отнеме много време. Дори не знаем къде да я търсим.

Вътре Барнаби чу, че над главата му се води борба. Последва силен пукот и инспекторът вдигна глава нагоре. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Сержантът отскочи тъкмо навреме, за да не го затисне падащото през стъклата на витража тяло. Сред множество натрошени разноцветни стъкла надолу летеше красива руса глава.

Събраха се в кухнята. Хедър приготви пълен чайник силен чай, но не всички пиха от него. Двамата полицаи и Мей отказаха. Току-що бе измила и почистила лицето на Андрю и сега мажеше с лековит балсам скулите и разцепената му устна. Той мръщеше лице и същевременно отпиваше от чая. От време на време хвърляше поглед към Суами, сякаш я подканяше да прояви поне малко съчувствие.

Мей, Суами и Арно дотичаха секунди след като Тим падна през витража. Видяла съзвездието Орион, Суами спря колата едва ли не на терасата пред вратата.

— Тим… — извика тя, коленичейки до главата на момчето.

— Нищо не можете да направи вече, госпожице. — Трой се опитваше да я вдигне от пода, докато шефът му викаше линейка. — Не пипайте това — възпря я сержантът, когато тя посегна към железния прът.

— Но как стана? — Тя погледна нагоре към дупката във витража. — Оттам ли падна? Какво е правил на покрива?

В този момент Андрю се бе появил на втория етаж с разкъсани джинси и риза и разкървавено лице. Дишаше накъсано и със затруднение, но не спираше да си мърмори. Постепенно присъстващите различиха някои от думите.

— Да ме убие… Искаше да ме убие…

Половин час по-късно Барнаби повтори чутото, но вече във вид на въпрос. Три пъти зададе въпроса си, преди да получи отговор.

— Как защо? Защото е разбрал истинската ми самоличност. — Думите, произнесени през подпухналите устни на Андрю, се разбираха трудно. Но така или иначе, всички схванаха основната идея. Напълно достатъчно, за да се стъписат.

— Какво искаш да кажеш, Кристофър? — първа се съвзе Мей, която вече бърше ръцете си в мека кърпа.

— Името ми не е Кристофър, а Андрю Картър. Джим Картър е мой чичо.

Любопитството прерасна в смайване. Въпросите заваляха като градушка. Няколко минути бяха нужни на главния инспектор, за да ги накара да млъкнат. Последен се укроти Кен — не спираше да пита какъв смисъл има да се представяш за някой друг.

Андрю им разказа за писмото, за лекарствата, които е взимал чичо му, за присъствието си на заседанието при изслушване на свидетелите — всичко.

— Усещах, че някой ме дебне — заключи той и погледна Барнаби. — Просто не знаех кой е. Снимката, за която ви казах при предишната ни среща, бе скрита под купчина ризи. Видях, че е преместена. Скоро след това дойде и първото нападение. Тежкото метално гюле, което бе бутнато от покрива, когато излизах от къщата. Тогава излъгах къде е паднало гюлето — Не на плочата, на която бе стъпила Мей, а на една плоча по-назад.

— Тогава не ми казахте нищо.

— Но аз ви казах, инспекторе — провикна се Мей. — Казах ви при първия ни разговор.

— Нещо не си спомням…

— Много добре си го спомням, настояхте да се придържам към въпроса ви в кой момент точно е паднало гюлето.

— Ааа, да.

— Не ми беше удобно да настоявам. Не допусках, че трябва да се придържам към определена процедура. По подобен начин ме отклонихте и във вашия кабинет.

Трой тайно се зарадва на смущението, видимо обзело началника му, още повече че самият той би се държал точно така по време на разпит на свидетели.

— Защо продължихте да криете самоличността си? — обърна се Барнаби към Андрю.

— Прецених, че ако продължавам да се правя на нищо неподозиращ, ще бъда в по-голяма безопасност.

— Нещо не ми се връзва. Защо го споделихте с мен?

— Защото започнахте да ми задавате въпроси, на които нямаше как да не отговоря.

— Как ще докажете, че случилото се не е случайно съвпадение?

— Веднага отидох на покрива. През всичките тези години металната топка е била закрепена на повече от половин метър от ръба. На всичкото отгоре между комините открих метален прът.

— Същият, който е използван и днес?

Андрю кимна унило. Изглеждаше наистина съкрушен.

— Прибрах го и го скрих в обора на Калипсо. Вчера още беше там. Тази вечер обаче го нямаше. Разбрах, че който го е взел, се готви да ме нападне. Оказа се, че това е Тим.

Членовете на комуната си размениха погледи на дълбока тъга.

— Не е бивало да го криеш, Кристофър. Голяма грешка.