Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Трой седеше срещу него и все по-често си поглеждаше часовника.

— Нали днес е рожденият ден на Къли? — обади се той. — Няма ли да има тържество?

— Ще има. В съвсем тесен кръг. Днес ще обяви и годежа си.

— Така ли? И какъв е избраникът?

— Актьор.

— Охо! Значи ще го гледаме по телевизията.

Барнаби не отговори. Погледът му не се откъсваше от купчината със свидетелските показания. Най-отгоре бе това на Гамлин. Дали някъде сред тези листове не се крие реплика или наблюдение, които можеха да се изтълкуват по-различно?

В очите на Трой се четеше съчувствие към главния инспектор.

— Не ви ли се струва, че с оповестяване на завещанието Гибс и госпожица Кътл имат изгледи да се превърнат от свидетели в заподозрени? Такова имение с огромната сграда, с прилежащите земи, да не говорим за козата, е сериозен мотив. Е, изглеждат истински идеалисти, но…

— Няма невинни идеалисти — отсече Барнаби. — На такива хора се дължат половината от неприятностите. Ето, прочети това — и той подаде на сержанта листа с показанията на милионера. — Гамлин ни съобщава нещо, което не чухме от никой друг.

Трой прочете всичко от началото до края и върна листа.

— Не го открих.

— Прочети го отново.

Трой го изчете от край до край.

— Пак същото — въздъхна той. — А и толкова ли е важно?

— Позволява нещата да се тълкуват от друг ъгъл. Подобен подход никога не е излишен.

— Прав сте. А не искате ли да тръгвате вече?

— Няма да е зле. — Главният инспектор стана. — Не съм се отказал от намерението пак да говорим с онова малоумно момче. Защо ли толкова много държеше да ни убеди, че смъртта на Картър е нещастен случай? И от какво се страхува? Гибс определено се стараеше да ни разубеди и да не разпитваме. Ще викнем някой друг от комуната да ни помогне при разговора.

— За колко часа е обявено тържеството у вас?

— Седем и половина.

— Приятно прекарване.

Инспекторът се изправи бавно, изключи монитора на бюрото си и запристъпва от крак на крак.

Трой не го разбираше. Да се мотаеш в кабинета в деня на двайсет и първия рожден ден на дъщеря си.

— Ще поостана още малко — обади се сержантът. — И без това изпуснах банята на бебето, няма закъде да бързам.

— Благодаря ти, Гавин. Не ми се вярва тази вечер да има някакво развитие. А и винаги могат да ме намерят у дома. Все едно, благодаря ти.

След като шефът му затвори вратата на кабинета, Трой постоя още половин час зад бюрото. Сетне му доскуча и реши да отиде да хапне в кафенето на управлението. Инструктира дежурния какво да каже, ако жена му се обади. Появеше ли се нова информация, свързана със „Златния ветрогон“, щеше да го изчака на бюрото. Не че беше много гладен, но в кафенето имаше нова келнерка, а отзивите за нея бяха любопитни.

Хапна спагети, пържени картофи, поръча си и сладкиш, изпи цели две чаши чай, изпуши дори една цигара. Всичко това отне доста време, за което после той горчиво съжаляваше. Но откъде да знае, че ще коства един човешки живот.

Барнаби пристигна у дома точно в седем и половина. Посрещна го новината, че празникът няма да е двоен, а троен. Оказа се, че Николас, последен курс студент в „Сентръл Скул ъф Спийч енд Драма“, е спечелил така мечтания медал „Гилгуд“ за ролята си на Едип цар.

Естествено, младежът бе на върха на щастието си.

Двамата с Къли говореха един през друг, смееха с повод и без повод, споменаваха хора, чиито имена не означаваха нищо за родителите й. После отново се смееха. Къли — с красивия си отработен глас, който звучеше като звън на медни звънчета, а Николас — с мъжествен, кадифен.

Междувременно Джойс внасяше и изнасяше блюда и чинии. По едно време в кухнята забеляза Том зад гърба си и му подаде пълна табла.

— Ето, скъпи, занеси това. И се опитай да кажеш нещо.

— Моля?

— Помъчи се да се включиш в разговора.

— Слушам.

— Не е вярно.

— Те дори не ни забелязват. Ако с теб останем в кухнята, изобщо няма да им направи впечатление.

— Не ме предизвиквай. — Тя чудесно знаеше, че актьорите винаги забелязват, когато публиката се е оттеглила. Занесе виното и Къли напълни чашите.

— Какъв късмет е за трупата, че ще те вземат — довърши тя започнат разговор.

— Не ме идеализирай — скромно помоли Ник.

— И така, за вас двамата — проехтя спокойният и категоричен глас на Том Барнаби.

Къли изпъна комично лице и вдигна чаша.

— За бъдещите ви успехи на сцената и извън нея.

Всички отпиха. Къли се изправи и целуна майка си по главата, наведе се и целуна бузата на баща си.