Каролайн Греъм - Маската на смъртта

Почти беше загубила надежда, че ще намери сградата, когато я видя пред себе си. Пусна торбите на земята, за да си почине и да ги нареди по-добре. Кутията с шала пъхна под мишница, за да й е подръка. Огледа се за някакъв надпис на звънците или на пощенските кутии в преддверието, но драсканиците не й помогнаха и тя реши да се изкачи по етажите на няколкото входа на въпросната сграда. Вдигна торбите и пое нагоре. Гърбът я болеше, торбите се удряха в прасците й, кутията под мишницата се впиваше в тялото й. Някъде между етажите едва не стъпи в купчина човешки екскременти — така се стресна при опита си да ги прескочи, че разпери ръце да запази равновесие и кутията с безценния шал се изплъзна и полетя надолу в отвора на стълбището. Разстроена до сълзи, тя изкачи оставащите няколко стъпала и се стовари тежко на площадката. Не можеше да се изкачва повече. Поне не с всичките тези торби. Дали да не ги остави на стълбите и когато се срещне с Трикси, да се върнат да ги приберат?

Огледа се и забеляза встрани от стълбищната площадката арка към нещо, подобно на балконче. Изправи се и затътри торбите в отдалечения му край. Не щеш ли, от прозореца с изглед към балкончето срещу нея изскочи едрата глава на немска овчарка, която лаеше яростно. Джанет отскочи настрани и изпищя.

Викът й накара събралите се пред входа на кооперацията момчета с мотоциклетите, които срещна преди малко, да вдигнат глави. Погледнати отгоре, й заприличаха на ярко обагрени насекоми.

Тя продължи да се изкачва, доволна, че вече може да разчита на опората на перилата. Докато стигна четвъртия етаж, торбите й изчезнаха. На петия чу как мотоциклетите се отдалечават. Погледна през прозореца на стълбището: между колелата на мотоциклетите се въртяха краищата на зеления копринен шал.

Трикси се прилепи по-плътно до кокалестия гръб на своя любим. Докато през последните двайсет и четири часа се прегръщаха и любеха, и заспиваха, и отново се прегръщаха, тя подскачаше неспокойно при всеки шум отвън. Продължаваше да се страхува да не би онова чудовище, жена му, да се прибере внезапно.

Когато ги завари последният път, заключи Виктор в банята и се нахвърли върху Трикси. Изхвърли я насинена и кървяща навън, отключи съпруга си и го смаза от бой. Едро женище беше тази Хеда.

Няколко дни прекара при сестра си. Тогава случайно забеляза обява за сбирки, организирани от Ложата на Златния ветрогон в Комптън Дандо. Замина при тях и остана. Звънеше често по телефона на Виктор, но чуеше ли гласа на Хеда, затваряше. Беше му съобщила местонахождението си и така той знаеше къде да й пише от време на време.

В стаята бе душно и миришеше на останалата от снощи храна. Вчера отпразнуваха заминаването на Хеда с някакъв професионален борец. Наоколо нямаше никакви нейни вещи. Значи може би наистина се бяха отървали. Въпреки всичко Виктор продължаваше да нервничи и да подскача при всеки шум отвън.

След няколко изпити бири Трикси най-неочаквано попита:

— Какво ще кажеш, ако ти кажа, че съм убила човек?

— Красиво малко коте като теб! — възкликна той, взе я на коленете си и започна да я гъделичка.

А Трикси си мислеше как, ако Хеда се появи, ще й го каже и тя непременно ще прочете в очите й, че е вярно.

На балкончето на стълбището се разнесоха нечии стъпки. Виктор скочи неспокойно.

— Няма нищо — рече Трикси, макар сърцето й да ускори ударите си. — Само си мълчи.

Двамата се прегърнаха и се спотаиха под завивката. Стъпките бяха твърде леки — досетиха се, че едва ли е Хеда. Вероятно беше някой от служителите на общината, която раздаваше тези жилища. Или някой перверзник.

Капакът на пощенската кутия на вратата изтрополя. Трикси се изкиска в шепа.

— Шш-т — прошепна едва чуто Виктор. Не смееха да мръднат. — Какво ще правим? — попита след малко той.

— Нищо. Ще си отидат.

И наистина, след още няколко почуквания стъпките отвън се отдалечиха.

Вечерната групова медитация на терасата се провали. Седяха на обща рогозка, ала всеки бе вглъбен в собствените си тревоги. Подхванаха тъжен разговор за погребението на Учителя. Смятаха, че колкото по-скоро го направят, толкова по-добре. Единодушно приеха да го кремират.

— Ще разпръснем праха му високо във въздуха под лъчите на слънцето — обясни идеята си Мей. — Няма по-подходящо място за светъл и ведър дух като неговия.

— Струва ми се много подходящо — обади се Кен.

Двамата с Хедър поглеждаха със страхопочитание към наследниците. Както всички останали, и вчера те изразиха и изненадата, и радостта си от вестта, че Мей и Арно получават имението и къщата. След номера с журналистката и фотографа обаче не бяха сигурни доколко другите продължават да им вярват. В момента се усмихваха по-скоро като хора, обули тесни обувки.