Каролайн Греъм - Маската на смъртта

— Време е да ни разкриете истината, господин Гибс.

— Защо ми го казвате? — Лицето на Арно бе бяло почти колкото бинтовете на крака му.

— Защото мисля, че знаете отговора. — Барнаби чакаше. И понеже мъжът насреща продължаваше да мълчи, продължи: — Проявихте загриженост, прекалено очебийна за момчето, не ми позволихте да го разпитам както трябва, не спирахте да повтаряте да го оставим на мира. — Онзи все така мълчеше. — Хайде, господин Гибс. Вече нищо не може да му се случи.

— Така е — тъжно въздъхна Арно. — Той ви разказа повечето. — Обърна се към Андрю. — Смъртта на чичо ти беше до голяма степен нещастен случай, въпреки че един редовен съд едва ли би го нарекъл точно така. В деня, когато това се случи, ние тримата щяхме да ходим в града, точно както казах и при изслушването на свидетелите. Двамата с Тим отидохме да сложим свежи цветя в солариума. В същото време Учителя отиде да вземе палтото на Тим. Изведнъж чухме високи гласове. Учителят излизаше от стаята на Тим, а след него вървеше Джим. Спореха за нещо. Изненадах се. Никога не бях чувал Джим да повишава глас за каквото и да било. Двамата спряха на горната площадка на стълбището. Джим препречи пътя надолу на Учителя и извика: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам. Добре го запомни“. После сграбчи раменете на Учителя, сякаш искаше да го разтърси. Нещата се развиха с такава скорост, че не бях способен да се намеся. Чух рев и видях как Тим тича по коридора пред стаите и избутва Джим от Учителя. Джим се олюля и в желанието си да запази равновесие отстъпи назад. Не намери опора, претърколи се надолу и така си счупи врата. — Погледна Андрю и завърши: — Едва ли е кой знае каква утеха, но мисля, че не е страдал.

— Прав си. Утеха е.

— Нищо не можеше да се направи. Единствената ни мисъл тогава бе как да предпазим Тим. Полицията несъмнено щеше да иска да знае обстоятелствата, свързани с падането. Учителя предположи, че Тим ще бъде обвинен в нападение и понеже положително щяха да го обявят за „невменяем“, едва ли би попаднал в затвора, където щеше да е заобиколен от хора като онези, довели го до сегашното му състояние, но щяха да го настанят в заведение за душевноболни. Щяха да го тъпчат с успокоителни, за да не вдига шум, около него щеше да има само луди хора. Та той беше само на двайсет и три! — възкликна Арно развълнуван. — А тук се чувстваше толкова щастлив! Мислехме си, че ако сме достатъчно бдителни и го наблюдаваме отблизо, няма да се случи нищо такова. — Погледна Барна би. — Ала очевидно съм грешал.

— И то как! — почти процеди през зъби Барнаби. Сърдеше се на Арно, но този яд бе несравним с яда, който изпитваше към себе си. Не можеше да си прости, че от страх да не разстрои прекалено Тим, докато го разпитваше, не спомена името на Учителя, а сега беше твърде късно. Случката на стълбището явно бе разстроила момчето, но пелтечейки несвързано за нещастен случай, то е имало предвид не смъртта на Учителя, а предишния инцидент. — Известно ви е, предполагам, че лъжесвидетелстването е подсъдно?

— Да… промълви Арно. Всички очакваха той да се разплаче всеки миг. С разтреперани пръсти ровеше из джобовете си за носна кърпа.

Суровият поглед на главния инспектор не се отделяше от него. Знаеше, че не може да подведе Гибс под отговорност, но нищо не пречеше да го накара да се поизпоти за ден-два. Или за една-две седмици.

— Продължавайте. Какво стана после?

— Заведохме Тим в градината. Момчето плачеше ужасено. Чудехме се какво да правим. Спряхме се на най-простия план. Видя ни се и най-разумен. Да отидем до Костън, каквито бяха намеренията ни, да напазаруваме и когато се върнем, да се направим, че едва тогава виждаме случилото се. Фактът, че Мей, госпожица Кътл искам да кажа, се е прибрала преди нас, беше чиста случайност, но и много ни разстрои. Учителят заведе Тим в буса и аз трябваше да отида при тях. Стана ми много студено, а и започнах да се съмнявам доколко ще ни повярват, че Джим е паднал неволно. Стори ми се по-правдоподобно да падне, ако преди това е пил. Сред медицинските ни запаси има бутилка алкохол. Опитах се да излея малко в устата на Джим… Наложи се да масажирам гърлото му, та течността да слезе към стомаха. — Арно потрепери. — Беше много страшно. После разместих и издърпах пътеката върху стълбите, за да излезе, че се е спънал и така е паднал. По пътя към вкъщи разказах на Учителя какво съм направил. Той ужасно се ядоса. Непрестанно повтаряше, че не е бивало да го правя. След няколко дни, като видя колко съм разстроен, ми обясни защо. Джим взимал за чревната си инфекция лекарства, напълно несъвместими с алкохола, и ако направят аутопсия…