Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Не се прави на клоун, Саша. Ако се съди по бюлетините на МВР, това е същата група, която е организирала инциденти по време на ноемврийските митинги в Ереван.

— Даде, знам. Палели кошчетата за боклук. И ги арестуваха за хулиганство.

— Виждам, че тази версия не ти харесва.

— Защо да не ми харесва? Удобна версия.

Опитвах се да убедя Меркулов, а по-точно самия себе си, че това дело не ме засяга. Но пред очите ми изплува страшната картина — десетки овъглени тела… Обаче с КГБ не се спори. Те от нищо престъпление ще ти скалъпят.

— Какво си мърмориш? Още ли те тормози професионалната амбиция? Саша, ако реалността е такава…

— Като не можем нещо, тогава викаме „реалността“. Извинявай, Костя, че те прекъснах.

— Нищо. — Меркулов се замисли. После се плесна по челото: — Ей, ама аз съвсем забравих — в твоя кабинет те чака една висока… Белова.

Излязох от стаята на Меркулов преднамерено бавно. Метнала крак върху крак, Лана четеше списание „Социалистическа законност“.

— Искам да ви помоля нещо, Александър. Бихте ли проверили тази справка, преди да я покажа на шефа? Може нещо да съм объркала.

Веднага видях, че всичко е наред. Само не разбирах как се е справила толкова бързо.

— Май ви е зле? — попита тя.

— Ами, нищо ми няма — не съвсем уверено отвърнах аз и без да искам, мярнах отражението си в стъклото на шкафа.

— Хайде да обядваме заедно — предложих неочаквано и за самия мен, — а после ще идем в Матвеевско… Ако за вас няма да е късно.

— Обичам късните разходки — отвърна тя. Не разбрах дали на шега, или пък сериозно…

В ресторант „Варшава“ нямаше много хора. Изобщо не ми се ядеше, затова се втренчих в менюто, без да мога даже да прочета имената на ястията.

— Знаеш ли, Александър, аз искам сладолед…

Ама разбира се, че ще е сладолед! Дори не забелязах как Лана мина на „ти“. Пихме горещо, ароматно кафе и близахме сладолед, като си разменяхме нищо незначещи фрази. Но аз виждах интерес в нейните зелени очи, около които се събираха едва забележими бръчици, когато се усмихваше. На колко години ли е? Двадесет и пет? Двадесет и шест? И изобщо какво знам за нея? Ето, тя сложи загорялата си ръка върху масата и аз видях тъничка бяла лентичка на безименния й пръст — може би от венчална халка?

Някаква лекота избута всичките ми сутрешни съмнения и последиците от махмурлука. Когато мълчахме, безмълвието не тегнеше, говорехме ли, аз намирах — или поне така ми се струваше — нужните думи и точната интонация. Бях напълно доволен от себе си…

В Матвеевско пристигнахме чак в четири часа. Надявах се за час-два да се оправим с проклетото изземване. Обаче не. Канцеларията на техническите ръководители се намираше в олющено фургонче, заседнало унило насред строителната площадка. Работниците си бяха отишли и освен пазача наоколо нямаше жива душа. До най-близкия блок газихме из прахта петнайсет минути. Накрая успях да пипна двама свидетели — подпийналата портиерка и самия домоуправител.

Когато най-после отворихме фургончето, като разбихме с брадва тежкия катинар, изпаднах в тих ужас: количеството бумаги надхвърляше предположенията ми поне двайсет и пет пъти.

До късно вечерта сортирахме пътни листи, работни наряди, актове за наднормени проценти, сметки и калкулации. Лана бързо навлезе в работата и без да показва никаква скука или недоволство, разравяше поредното чекмедже.

— Ето го и строително-монтажно управление номер тринадесет. Доставка за февруари. Едрогабаритни панели от Очаковския домостроителен комбинат…

Тя ми протегна купчина изпомачкани листове. Вместо бумагите хванах китката й и не я пусках. И отново, както вчера, когато танцувахме, ми се стори, че усетих ответно вълнение, макар тя да освободи ръката си.

Портиерката ръгна домоуправителя в ребрата: глей, значи, какъв е пъргав нашичкият следовател…

Карах колата по криволичещия „сталински“ път. Отляво в зеленината се гушеха белите сгради на Кунцевската болница, бивша резиденция на генералисимуса. Отдясно — склон, който преминаваше в рехава горичка, сред която течеше река Сетун. Пищните коси на Лана танцуваха срещу вятъра, тя ги придържаше с високо вдигнати лакти. Аз кривях неволно очи и си мислех колко е красива… Лана леко се намръщи, извади от чантата си шалче и някак странно се забради: през челото към тила. Шалчето прибра косите й към слепоочията и това неузнаваемо измени нейното лице, направи го грубо и сурово. Дръпнах края на шалчето, за да освободя отново косите й. Но тя хвана ръката ми и с такава сила я отблъсна, че от изненада аз изтървах кормилото. Колата сви встрани, заподскача по склона и като се заби в един люляков храст, угасна.