— Да не си откачила? — креснах аз и я сграбчих за раменете.
Тя се засмя и отметна глава. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите й и се събраха отзад. Тя ме пресрещна със здравото си тяло, като едновременно ме отблъскваше с длани. Борехме се така, притиснати в прегръдка; търсехме устните си и избягвахме целувката. Това беше прелюдия и ние го знаехме, затова инстинктивно я удължавахме, загрявахме се до онази точка на кипене, след която вече не помниш как е станало всичко, как така се озовахме върху тази дъхаща на ягоди поляна, а дрехите ни са захвърлени бог знае къде.
Тя обеща да дойде при мен утре. И през целия ден аз мислех само за това. Работех като бесен и всичко ми спореше. Даже канцеларщината ми доставяше радост. Понякога ме обземаше страх: ами ако изведнъж нещо се случи, ако попадна в авария или пък ме извикат на нощно дежурство… Или ако тя просто не дойде… И аз пак се захващах за работата с удвоена енергия, пришпорвайки времето…
— Турецки, зает ли си?
Не забелязах как се отвори вратата — на прага стоеше Ким. Ей на! Сега трябва твърдо да поставя нещата по местата им.
— Трябва да поговоря с теб, Турецки…
Подразни ме, задето тя ме нарича „Турецки“.
— Не, не, не мисли, че аз… — Ким уплашено ме погледна и аз видях колко е бледа. Господи, само това липсваше да се влюби в мен! Всички думи, които бях намислил да й кажа, изхвърчаха от главата ми. Аз отидох до нея и хванах ръката й. Тя трепереше.
— Чуй ме, Ким, трябва да разбереш… Ние сме възрастни хора… — „Ама че глупости дрънкам!“ Млъкнах, без да знам какво още да кажа.
— Не, Турецки, ти ме чуй…
— Не ме наричай, моля те, Турецки. Аз си имам име.
— Добре. Турецки, тоест Саша…
— Леонид Василиевич вика Турецки — долетя от разговорната уредба и аз скочих, предателски щастлив от възможността да избягна по-нататъшното обяснение.
— Извини ме, Ким… Ще приказваме после.
— Може ли да ти звънна вкъщи, Ту… Саша?
Възможността да се обясним по телефона даже ме зарадва.
— Аха, звънни ми, запиши си номера…
Лана дойде при мен точно в девет часа. До това време вече бях изблизал цялата си бърлога и домъкнах от ресторанта всевъзможни вкуснотии.
Тя влезе и аз забравих всичките си приготовления. Изобщо не се ориентирах къде сме. Лана донесе със себе си всички ухания на вчерашната ягодова поляна. Спомних си, че трябва да позвъни Ким, протегнах ръка и изключих телефона. И ние се гмуркахме — отново и отново — в дълбините на древния, от никого неоткрит преди нас ритъм на сплетените тела…
Събудих се от някакъв звук, нещо ме разсъни. А може още да съм сънувал, защото наоколо цареше пълна тишина, прекъсвана само от свистящите по мокрия асфалт гуми. Колко съм спал — петнадесет, двадесет минути?
— Кое време е? — шепнешком попита Лана.
Светнах лампата и бях поразен — минаваше два.
— Трябва да си вървя…
— Трябва ли? Защо?
Тя се засмя:
— Не искам да превръщам това в кухненски роман.
— Кухненски?
— Ами да, с миене на съдовете след сутрешното кафе и размотаване по чехли из разхвърляната стая…
— Ще те изпратя.
Тя пак се засмя:
— До дома е десет минути бавен ход.
Лана започна да се облича и аз не чух кога е излязла, защото веднага потънах в дълбок безметежен сън. Насън се мъчех нещо да си припомня, но не можех, спорех с някого и на нещо се чудех, но до сутринта всичко, което ставаше с мен в сънищата ми, напълно се изличи.
Силните струи шибаха лицето, раменете и гърдите ми. Удоволствието от сутрешния душ нарастваше от съзнанието, че няма защо да бързам. Беше седем сутринта и до началото на моето градско дежурство по Москва оставаха два часа. Накрая завъртях крана. В стаята се дереше телефонът.
— Турецки! Спиш ли, братко? Извинявай, ако все пак съм те събудил. Подполковник Яковлев те безпокои.
Изругах почти на глас.
— Какво се е случило, подполковник?
— Спасявай ме, Турецки! Нали по график ти си ни дежурният днес? В Октябърски район има убийство, а няма кой да отиде. Следователят, когото трябва да смениш, все още се мотае с другия труп в района „Текстилшчики“. Тъй че, стягай се, братле!
— Добре, тръгвам.
— Няма нужда: само ми кажи адреса си, моите момчета ще те вземат…
Утринната Москва тънеше в хладна дъждовна мъгла. Юнската жега само за една нощ сякаш се смени с есен. Чистачките едва се справяха с потоците вода, заливащи предното стъкло. „Край телефона остана локва“ — помислих равнодушно. Вече не принадлежах на себе си. Бях ръководител на следствено-оперативна група, която през цялото денонощие на 14 юни 1985 година трябваше да излиза на местопрестъпленията, станали на територията на Голяма Москва. Гледах хората, возещи се с мен в милиционерската „Латвия“ — някои виждах за пръв път, с други неведнъж се бях срещал при подобни рейдове „по горещи следи“… Това беше двадесет и първото ми московско градско дежурство.
Читать дальше