Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Другарю следовател, само че ние искаме да ви помолим — дайте ни дума да не разказвате на родителите ни, че сме идвали тук.

— Честно казано, не мога да ви обещая. Зависи за какво сте дошли.

— Работата е там, че баща ми не дава да се срещам с Толя. Мисли, че още съм малка…

— Люда, нека аз да разкажа, щото ти има да мънкаш…

Влязохме в приемната на втори отдел. Кимнах на дежурния. Наместих се в празния кабинет срещу Шурината резиденция и продължих разговора, започнат в асансьора:

— Вижте, млади хора. Явно има какво да ми разкажете. И вероятно то е много важно. Сядайте.

— Просто ние с Люда онзи ден стояхме във входа и… е, това не е важно. Стояхме си, и толкова. Изведнъж се тропна входната врата и ние се изплашихме, че може да са нейните родители. Баща й е лют, тоест строг. И ние, такова, се скрихме…

Хайде, милички, давайте! Вече всичко разбрах — целували сте се във входа, страхувате се, че ще ви мелят сол на главите родителите. Това си го казвам наум и усещам, че от вълнение колената ми започват да подскачат.

— Ние само искаме те да не научат…

И тогава аз не издържам и казвам вече на глас:

— Че сте се целували, няма да разкажа на никого, давам ви дума. Нататък!

Сега вече говори само Люда:

— Накратко, те влязоха, а ние бяхме в ъгъла — имаме там едно такова тъмно място. Когато влизаш и тръгваш към асансьора, изобщо не можеш да забележиш кой стои в ъгъла. Аз се скрих зад Толя и само надзъртах — да не би да са моите родители? Само че бяха двама мъже. И позвъниха у Лагини.

— Откъде знаеш, че са позвънили точно в този апартамент?

— При нас на първия и втория етаж няма жилища, защото всичко е заето от „Хиляда и една стоки“. Те подминаха две площадки и спряха. Апартаментът на Лагини е срещу нашия.

Люда Корабелникова сега отговаря на въпросите ми ясно и категорично. Записвам показанията й с едри букви, ужасно бързам.

— Помниш ли по кое време беше?

— Даже знам точно. Когато те влязоха, беше дванайсет и петнайсет.

— Часовникът ли си видя?

— Да, когато им отвориха вратата, веднага си погледнах часовника. Постояхме после още петнайсет минути. Аз трябва да съм вкъщи най-късно в дванайсет. Родителите ми ги нямаше и се страхувах, че ще се върнат всеки момент.

— Можеш ли да ми опишеш как изглеждаха?

— Ами как… Нормално. Аз не ги разгледах много добре, но… Вие по-добре ми задавайте въпроси!

Браво, Люда…

— Години?

— Единият не беше много млад, примерно като вас, 26-28-годишен…

Тъжно: за едно 17-годишно момиче аз вече съм стар.

— Вторият беше по-млад, около 22-годишен, може и по-малко.

— Ръст?

— Този, по-възрастният — висок. А младият — среден на ръст.

— Цвят на косите?

— Косите ли? Знаете ли те нямаха цвят. Тоест, това е доста странно, те бяха… Не, не плешиви, а… не, не бръснати… Тоест да — бръснати, но поне преди две седмици. И двамата бяха сиви… лицата им, ръцете — сиви… Цвета на очите им не видях. Този, по-старият, имаше кръгла глава. А младият според мен беше много красив… Дрехите им? Джинси. И кожени якета. Цвета не помня — тъмен. В ръцете си не носеха нищо. О, не, имаше нещо! Знаете ли, по-младият държеше чадър.

— Чадър ли?! Нима тогава имаше дъжд?

— Да. Тъкмо заваля доста силно. Чадърът беше вносен — нали ги знаете, в кожен калъф, сгъваем. Като че ли беше черен… Обувките им? Не знам, не си спомням. Май че единият беше с тежки, някакви чепици. Не, не разговаряха. Нито помежду си, нито с този, който беше в апартамента. Веднага им отвориха вратата, и толкова.

И толкова. Чадърът… Задавам последния си въпрос:

— Ще можете ли да ги познаете, ако ги видите?

Толя мълчи.

— Младият — да! Оня, по-стария… не съм сигурна — казва Люда.

— А, и още нещо — многозначително казва момчето. — Те не позвъниха веднага, а постояха малко, може би около петнайсет секунди… После натиснаха звънеца. Тя отвори вратата веднага, почти веднага. Нали знаете, обикновено минава известно време, докато отидеш до вратата.

— Тя каза ли нещо? Например „А, ето ви и вас!“ или „Защо закъсняхте толкова“?

— Не. Нищичко не каза. Даже „здравейте“ или там „привет“. И те също. Просто влязоха мълчаливо в апартамента.

И тъй, Турецки, никакви емоции. Трябва да изградиш версия. Което ще рече да си представиш какво се е случило. Да съставиш план. Тоест да измислиш какво е необходимо да се извърши, за да провериш версията. Задача номер едно — словесен портрет на тези юначаги.

В присъствието на свидетели, доведени от Грязнов, аз показах на Корабелникова всички снимки, иззети от Лагини, сред тях и тази на „скиора“. Ония двамата, с кожените якета, ги нямаше на снимките. „Скиора“ тя виждаше за пръв път.