Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Ей, красавецо, лодка ли искаш?

От зелената барака излезе куц мужик с разчорлена брада.

— Благодаря, някой друг път. Случайно да знаете дали наоколо няма скиорска база?

— Ти да не си откачил, приятелче? Сега е юни — какви ски са те патили?!

— Е, имам предвид през зимата. Трябва да намеря някого от персонала.

— Персоналът — това сме ние. Тоест аз. Лятото — на лодките, зиме — при ските.

Куцият дълго разучава прокурорската ми карта, сверяваше недоверчиво снимката ми с оригинала. Също тъй подробно разгледа снимката е Ким и „скиора“.

— Тая корейка сме я виждали тук през зимата. И младежа също. Да не са забъркали нещо? Момичето май е от Москва. А хлапакът е тукашен, сигурен съм. Виждал съм го няколко пъти наблизо, на гара Бирюлево — пътническата, облечен беше в железничарска униформа. Между другото, тук се държаха прилично. Макар че се целуваха…

Гара Бирюлево. Стаята на железопътната милиция. Дежурният ме слуша внимателно. После отива в ленинската стая, откъдето долита тракането на домино. Довежда червендалесто старче на неопределена възраст, само по потник, но с нахлупена железничарска фуражка.

— Матвеев — пита го дежурният, — не си ли срещал тоя, със скиорския анцуг? Следователят от Москва се интересува.

Матвеев отдръпва снимката на една ръка пред очите си:

— Дубов е тоя, по-малкият, Алексей, помощник-машинист от нашето депо. Сега не работи, миналата или по-миналата година го взеха в армията. Баща му, Николай Дубов, живее в железничарския квартал. Улица „Гарова“ три, пети блок, а, виж, апартамента съм забравил. Но там ще питаш…

Огромен двор. Беседки, масички за играчите на домино, плътно прилепени към пететажните блокове гаражи. Навсякъде хора, на пейките, на первазите на прозорците, в отворените гаражи. Питам къде е квартирата на Дубови. Веднага става тихо. Влизам при Дубови и всичко ми става ясно. В ъгъла на стаята — като икона — виси портретът на Алексей Дубов в траурна рамка.

— Загина по-малкият ни… Вчера направихме четиридесет дни от смъртта на нашия Альошенка — казва бащата.

— А къде загина?

Бащата мълчи. Отговаря майката, която отначало даже не забелязах, толкова дребна и съсухрена бе тя.

— В проклетия ви Афганистан! Къде другаде! Даже не ни казаха къде му е гробът. Своите синчета не ги пращат, край себе си ги вардят.

Дубова ме гледа с омраза.

Насилвам се, но все пак ги питам:

— Извинете ме, но е важно, познавате ли Ким Лагина? Вашият син се е срещал с нея. — И им показвам снимката.

Майката се извръща от мен. Плаче. Дубов клати глава в отрицание:

— Не ги знаем вашите фусти…

Сред колегите си Рома Розовски се славеше като фантазьор. Самият той се изживяваше като представител на нова област в науката, която се намира на границата между съдебната медицина и правото — криминална психология. В дисертацията си, която двадесет години вече безуспешно се опитваше да защити, той доказваше, че следствена версия по горещи следи може да разработи само специалист, който е едновременно и медик, и криминалист. Като доказателство за своята концепция освен медицина Розовски завърши вечерно юридическия факултет. За мен така наречените фантазии на този експерт медик бяха ако не ръководство, то в краен случай стимул за по-нататъшното разследване.

Освен това Розовски беше истински ентусиаст в професията си. Това никой не можеше да отрече и не ми струваше много усилия да го навия да извърши в неделя медицинско изследване на трупа на Ким, или по-просто казано — аутопсия.

Около четири часа всичко беше свършило и ние седяхме в кабинета на завеждащия моргата. Розовски, изхлузил тънките си очила на края на носа, каза:

— Хайде, Саша, да вдигнем завесата на тайнствеността около това дело. Вие сте пръв.

Аутопсията не минава за удоволствие, а отварянето на трупа на Ким ми подейства толкова угнетяващо, че аз с мъка се заставих да говоря:

— Двама с кожени якета позвънили на вратата. Ким вече си е била легнала. Както си е била с нощницата, тя дотичала боса до вратата. Погледнала в шпионката, видяла е само единия, когото може би добре е познавала, възможно е и да е била в интимни отношения с него, защото не наметнала пеньоар, а веднага отворила. Имаме сведения, че Ким се е страхувала от някого — тази фраза произнасям с дървеняшки глас, — но този, на когото е отворила, не й се е струвал опасен. После тя видяла втория и се хвърлила към кухнята…

— Да, ама не! Изобщо не! — зарадвано закрещя Розовски. — Помните ли как лежеше тя? Тогава, когато я намерихте. Тя е тичала, не споря. Но не към кухнята! Бягала е към външната врата! Убиецът влиза — не знам колко са били — и моли, настоява, изисква някакви документи, снимки или дявол знае какво. В определен момент моята пациентка решава да избяга: хуква от хола към коридора и… — Розовски скочи от креслото и изтича до вратата. Замръзна с вдигнати ръце. — И я застига страшен удар. Нож или, ако щете, кинжал се забива под лявата й лопатка и прерязва дъгата на гръдния прешлен! Бил е метнат от разстояние не по-малко от два метра. Знаете ли каква скорост може да достигне нож, хвърлен от такова разстояние? Десет-дванайсет метра в секунда! А нашето момиче е тежало не повече от 45 килограма. Този удар просто я е запратил в кухнята. Че защо, кажете ми, ще бяга там? Да не би да ги гощава с чай!