Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Сега Грязнов започва да мъчи Люда. Той вади от шкафа си пъзъла — дълги картончета — и започва да прави магии. Размества картоните с различни чела, носове, уста и цял час ги комбинира. Накрая са готови два фоторобота, сумиращи външния вид на двамата неизвестни. Сега тези чудовища ще ги снимат в НТО и ще ги размножат в милиционерската печатница, за да ги раздадат на различните оперативни служби за издирване. Но аз съм песимист. Не вярвам в това чудо на криминалистиката. Девет от десет открити престъпници изобщо не приличат на изкуствените портрети, които с купища произвеждат експертите криминолози.

На кратко оперативно съвещание в кабинета на Романова беше решено: да се хвърлят всички налични следствени сили за установяване на връзките на убитата и за издирване на „скиора“.

С размножените фотороботи и копия от снимката на „скиора“ момчетата от отдела на Шура се разпиляха по различните райони на Москва.

Скоро двамата с Меркулов останахме сами.

— Саша, как стана така, че момичето е искало да ти каже нещо — на теб, следователя, — а ти не го изслуша! Сега се съсипваш и между другото — съвсем правилно. Затова не чакай от мен съчувствие. — Меркулов счупи три клечки, докато запали цигарата си.

— Нищо не чакам, нали можех и да не ти кажа.

— Не лъжи, знам, че не би премълчал. Само не мога да разбера защо не я изслуша?

— Мислех, че тя за нещо друго…

— Какво друго?

Изпушвам цяла цигара, докато събера сили да отговоря. Меркулов чака.

— Разбираш ли, ние с нея… Изобщо направихме си тук купон, аз се отцепих яко и… Костя, кълна ти се, някак от само себе си стана…

Знаех, че най-малкото съм смешен, но Меркулов и не мислеше да се смее. Гледаше ме, все едно че ме вижда за първи път в живота си.

— Разбираш ли…

— Не, не разбирам. Но това си е твой личен проблем, твърде личен.

— Тя искаше да ми позвъни на домашния телефон, обаче мен ме нямаше… Тоест бях там, но изключих телефона. Но това е друга история. — Нанасям си като давещ се последен удар с греблото по тиквата.

— Телефонът?! Чакай, Саша! — Меркулов припряно взе да върти шайбата на телефона. — Льоля, Льолечка, ти нали каза, че оня ден някой ми е звънил вкъщи? Не, не… когато бях в Дома на архитектите да изпращаме Танасевич в пенсия… Не, ти си спомни точно какво каза тя? Как нищо? Нали някак ме е нарекла? Така, така. — Меркулов взе писалката си и се приготви да запише. — Точно така ли е попитала, за „другаря Меркулов“? А, значи е казала: „Може ли да говоря с Меркулов?“ Без „другаря“?… Да, Льоля, много е важно. Така, така. В колко часа беше това? Около единадесет или малко по-късно. — Меркулов бързо записваше нещо.

Само Ким се е обаждала! Тя има тоя навик да нарича всички просто по фамилия… Имаше тоя навик.

— Саша, тя е казала: „Трябва да говоря с Меркулов по личен въпрос, не като със следовател.“ Да знаеш, че когато се обръщат така към мен, сигурен съм, че им трябвам точно като следовател. Как мислиш, тя ли се е обаждала?

Меркулов задава въпроса просто така. И той знае, че е била Ким. Но изглежда много разстроен, защото се чувства съучастник в моето черно дело.

— Защо не е казала на никой друг — това ме тревожи.

— Не е успяла, Костя. Освен моята тя знаеше само твоята фамилия. Вероятно ми е звънила дълго, а телефонът не е отговарял, после е получила от справките твоя номер. След единадесет се е обадила у вас, а към дванайсет и петнайсет са пристигнали ония — двамата с якетата. Тя е погледнала в шпионката и ги е пуснала. Но не е очаквала опасност. Иначе не би отворила вратата.

— Ти разбираш ли какво значи това?

— Разбирам, разбирам. Двамата по някакъв начин са свързани със заплахата, която тя е усещала или за която е знаела. Но точно тези с якетата не е подозирала.

— Обърни внимание — те не са се опитали да инсценират обир, но не са оставили нито едно писмо, нито един бележник. За какво са им притрябвали? Или в тях е имало нещо, което никой не бива да знае? Точно това трябва да изясним, и то колкото се може по-бързо…

Вървях бавно по Гоголевия булевард към улица „Кропоткинска“. Ето тук, в пресечката зад Филиповската църква, живях шест години в малка, неугледна стаичка, в една пренаселена квартира без всякакви удобства. Струваше ми се, че е било толкова отдавна, а всъщност беше минала само година, откакто председателят на профкомитета ме извика и тържествено обяви:

— Ще черпиш, Турецки. Получаваш едностаен на „Фрунзенска крайбрежна“…

Тогава ме прободе сърцето: някога на „Фрунзенска“ живееше Рита. Почти три години минаха, откакто тя загина и само нейната връзка ключове остана на библиотечката ми… Цяла вечност мина от тогава и чак сега в моя живот се появи друга жена.