Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Аз силно притиснах слушалката към ухото си — от капитан Грязнов можеш да чуеш и по-пиперливи приказки, но стажантката Белова безстрастно изучаваше наполеоновските черти на новия генсек от висящия над главата ми портрет.

— Добре, Саша, сега по ред на номерата. Днес опипах с помощта на районното тия… нейните секспартньори. Никой не пасва на нашите фотороботи. Петима имат алиби, с двама още се мотая, но струва ми се, че версията ни няма да мине. Току-що разпитах майката на момичето, нищо смислено не каза. Щерката й писала за някакъв войник, уверявала я, че „с него е на сериозно“. И толкова. С една дума, другарю генерал, малшанс!

На вратата цъфна изнежената физиономия на Гречаник:

— Лана, знаех си, че си тук. Ела, трябваш ми.

Тя стана и ми прошепна само с устни:

— Ще ти позвъня… — После тръгна към вратата, поклащайки тесните си бедра, опнали синята пола.

— Гречаник пак ли ти отмъкна мадамата? — тюхкаше се Грязнов на другия край на жицата. — И това ми било самбист! Да му беше треснал един в шкембето — и дим да те няма!

Въртеше ми се една мисъл из главата, въпросът сам изскочи от устата ми:

— Слушай, Грязнов, прегледа ли пощата?

— Какво? — не ме разбра отведнъж той. — Чакай, чакай. Чия поща — на Лагини ли? Естествено, че изпълних задачата ти — занесох в местния клон твоето нареждане за изземане на пощенско-телеграфната кореспонденция. Дойде ли нещо, адресирано до момичето, веднага ще ти го пратят.

— Не става дума за това, Слава. Днес е понеделник, седемнайсети. Убийството е станало в петък. Огледа извършихме в събота. А нали сутрешната поща пристига до осем сутринта, разбираш ли?

— И повече ще ти река, другарю генерал, някога за писмата са ходели до пощата, но през последните век и половина писмата ги носят по адресите, сещаш ли се?

— Стига си се кривил! — Вече бях ядосан. — Веднага се връщай и огледай пощенската кутия на Лагини! Вероятно родителите й не са я поглеждали, сега не им е до писма.

— Александър Борисович — гласът на Грязнов изведнъж стана сериозен, — след десет минути имам среща с един „мой човек“, нали разбираш?

На жаргона на оперативниците това значеше среща с личен агент на Грязнов и според секретната инструкция никой друг не можеше да отиде на нея. Дори началникът на криминалната милиция.

— Добре, сам ще се оправя — казах лаконично и затворих слушалката.

Всички забравихме за пощенската кутия, мислех си и яко настъпвах газта. Убийците явно са търсили нещо сред документите. А Ким е криела снимката на войника от Афганистан. Никак не е изключено в събота или днес, в понеделник, да пристигне писмо от него. Ама аз май съвсем откачих?! Писмо от сержант Дубов можеше да дойде единствено… от оня свят.

Майката на Ким Лагина, мъничка корейка, с опустошено от нещастието лице, безмълвно ми протегна през вратата ключа от пощенската кутия и веднага затвори. На мъждивата светлина от стълбищното осветление едва открих върху огромния метален блок номер 322. Ключът не влизаше в ключалката. Какво става, по дяволите! Ръцете ми, кой знае защо, почерняха. Извадих запалката си и видях… следи от сажди по повърхността на кутията. Някой вече се беше опитвал да я отвори, счупил е ключалката, без да успее, затова просто е пъхнал клечка кибрит в дупката отдолу и изгорил това, което е било вътре.

Качих се при съседите на Лагини — Корабелникови.

— Абе тук ония, пънкарите, често се забавляват. Боядисват си косите оранжеви, пушат коноп и давай да идиотстваме: беснеят, пощенските кутии палят! — възмущаваше се Корабелников, мъжага с външност на свободен художник, раздърпан и космат не по-малко от московските пънкари, които критикуваше. — Някой в неделя сутринта направо запали пожар! Димът се усещаше през целия ден…

От Корабелникови звъннах в прокуратурата. За мой късмет Мойсеев още не си беше тръгнал — отработваше алкохолните си прегрешения.

Докато го чаках да дойде, се изнесох до кантората по поддръжката на жилищата и домъкнах двама подпийнали шлосери.

След половин час Семьон Семьонович долетя с дежурната кола, въоръжен до зъби с криминалистката си техника, и започнахме огледа на пожара, като осветихме предварително стълбищната площадка с мощна подвижна лампа, която експертът измъкна от специалния си куфар.

Шлосерът от поддръжката избута с длето езичето на секрета…

Изгорялата топчица хартия със сиви, трептящи като ресни крайчета, ми припомни гадаенето на моята баба по Йордановден: ето, тя смачква странички от тетрадка, слага ги на порцеланова чинийка и драсва клечката… „Виждаш ли, Сашенка, пак война ни се пада. — Баба очертава с пръст на стената сянката от изгорялата хартия. — Гледай, воин с шлем, а в ръката му — копие!“ Аз се покатервам на колене върху твърдия стол с извита облегалка, взирам се старателно в очертанията на сянката. Никакъв воин в шлем не виждам, но по стената плува чудо невиждано — рибата кит, за която днес възпитателката ни чете в детската градина. Кой знае защо, най-често бабините сенки ми напомняха за старинни кораби…